— Една вечер турският посланик беше поканен на вечеря в „Джордан“. Той имал заповед лично от султана да убие баща ми, затова носел на ръката си кух пръстен, пълен с отрова. По едно време се престорил, че посяга за бутилката с вино, пресегнал се над чашата на баща ми и изсипал отровата вътре. Толкова бързо го направил, че никой друг не го видял, но…
— Каква отрова? — попита едно момиченце.
— От някаква турска змия — отговори Лира, без да се замисли. — За да я уловят, започват да й свирят със свирка и така я подмамват, а когато се покаже, хвърлят й една гъба, напоена с мед. Змията я захапва и не може да си освободи зъбите. Тогава я хващат и й изцеждат отровата. Както и да е, баща ми все пак видял какво направил турчинът, станал и казал: „Господа, предлагам да пием за дружбата между колежа «Джордан» и колежа в Измир.“ Това бил колежът на турския посланик. И в знак на приятелство предложил да си разменят чашите и всеки да пие от чашата на другия. Посланикът се видял в клопка — не можел да откаже, защото това щяло да бъде смъртна обида, но не можел и да пие, защото знаел, че виното е отровено. Пребледнял като платно и паднал в несвяст на масата. А когато се съвзел, всички били там и чакали да видят какво ще направи. И той трябвало или да изпие отровата, или да си признае всичко.
— И какво направил?
— Изпил виното. Умрял след пет минути в ужасни мъки.
— Ти видя ли всичко това?
— Не, защото не пускат момичета в банкетната зала. Но видях тялото му после, когато го приготвяха за погребението. Кожата му беше цялата спаружена като стара ябълка, а очите му бяха ужасно изхвръкнали, та се наложи да ги натикат обратно…
И така нататък.
В това време по границите на Блатната страна полицията чукаше по вратите на хората, претърсваше тавани и пристройки, проверяваше документи и разпитваше всеки, който кажеше, че е видял някъде русо момиченце. В Оксфорд търсенето беше особено ревностно. „Джордан“ беше претърсен от най-прашния килер до най-тъмната изба, същото беше и със „Сейнт Гейбриъл“ и „Сейнт Майкъл“, докато Ректорите на трите колежа не изразиха съвместен протест срещу накърняването на отколешните им права. Единственото, което усети Лира от цялото това търсене, беше непрекъснатият тътен на газовите мотори на дирижаблите, кръстосващи небето. Те не се виждаха, защото облаците бяха ниско, а правилникът забраняваше въздушните машини да летят на малка височина над Блатата, но кой би могъл да каже какви коварни устройства за шпиониране се криеха в тях? Най-разумното беше да се скрие, когато ги чуе, или поне да покрие главата си с мушамената качулка.
Лира разпита Мама Коста и за най-малките подробности около раждането си. Картината, която се оформи в съзнанието й, беше по-ясна и жива дори от измислените истории, които разправяше, и тя отново и отново преживяваше бягството от къщичката на дойката, треперенето в тъмния килер, дрезгавото предизвикателство, звъна на мечовете…
— Мечове? Боже милостиви, ти да не бълнуваш, момиче? — изуми се Мама Коста. — Господин Колтър имаше пистолет, а лорд Азриел го изби от ръката му и го повали с един удар. После се чуха два изстрела. Не мога да повярвам, че не помниш, колкото и да беше малка тогава. Първият изстрел беше на господин Колтър — той успя да грабне пистолета си и стреля, а вторият беше на лорд Азриел, който за втори път му изтръгна оръжието и го насочи срещу него. Застреля го право между очите и мозъкът му се разхвърча. Беше спокоен като паметник. Каза: „Госпожо Коста, излезте и дайте бебето тук.“ Ти ревеше колкото ти глас държи, и тоя демон тука — и той. Лорд Азриел те качи на раменете си и те носи на конче в чудесно настроение, докато мъртвецът лежеше в краката му, после поръча да му донесат вино и ми каза да измия пода.
След четвъртото повторение на цялата история Лира вече беше твърдо убедена, че си спомня всичко, и дори обясняваше какъв цвят е било палтото на господин Колтър и какви дрехи е имало в килера. Мама Коста се смееше.
Когато останеше сама, Лира изваждаше алетиометъра и се надвесваше над него като влюбен над портрета на любимата си. Значи всяка картинка имаше няколко значения? Защо пък да не ги разгадае? Не беше ли дъщеря на лорд Азриел?
