Панталеймон изсъска, но демонът на Джон Фаа разпери черните си крила и се устреми от облегалката на стола към тях — не заплашително, а сякаш да напомни за добрите обноски. Лира се обърна и си тръгна, а черната врана плавно се изви над главата й и се върна при Джон Фаа. Вратата се захлопна зад гърба на Лира.
— Ще заминем! — заяви тя на Панталеймон. — Нека се опитат само да ме спрат!
През следващите няколко дни Лира беше заета да крои планове и един по един да ги отхвърля, защото всичките се свеждаха до идеята да се скрие, но къде да се скриеш на някакъв си баркас? Вярно, за същинското пътуване щеше да е нужен истински кораб и тя знаеше куп места, които да й послужат за скривалище — спасителните лодки, трюма, машинното отделение, каквото и да значеше това. Ала най-напред трябваше да се добере до кораба, а нямаше как да се измъкне от Блатата, освен на някоя от циганските лодки.
Но дори и да успееше да се добере до морския бряг, имаше опасност да сбърка кораба. Би било просто прелест да се скрие в някоя от спасителните лодки и да установи впоследствие, че пътува за Горна Бразилия.
В това време навсякъде около нея кипеше трескава подготовка за експедицията. Тя се навърташе около Адам Стефански и го наблюдаваше как подбира доброволците за отряда или досаждаше на Роджър ван Попел с идеи какво да вземе. Дали се е сетил за тъмни очила? Знае ли къде да намери карти на Арктика? И така нататък.
Човекът, на когото най-много искаше да помогне, беше Бенджамин де Ройтер, разузнавачът. Той обаче се беше измъкнал рано сутринта след събранието и никой не можеше да каже къде е отишъл и кога ще се върне. Ето защо Лира се присламчи към Отец Корам.
— Май че ще е най-добре да помогна на вас, Отче Корам — заяви тя. — Защото може би знам за Лакомиите повече от всеки друг. Нали толкова време бях близо до тях! Ако в съобщенията на господин Де Ройтер има нещо неясно, аз ще ви помогна да го разберете.
Старецът се съжали над упоритото, отчаяно момиченце и не го отпрати. Вместо това прие да си поговорят и се заслуша в спомените на Лира за Оксфорд и за госпожа Колтър. Същевременно тя се опитваше и да разчита алетиометъра.
— Къде е онази книга със символите? — попита Лира един ден.
— В Хайделберг.
— И е единствена?
— Може да има и други, но аз съм виждал само тази.
— Бас държа, че в библиотеката на „Бодли“ в Оксфорд има още една.
Тя не можеше да откъсне очи от демона на Отец Корам — най-красивия демон, който някога беше виждала. В облика на котка Панталеймон беше мършав, проскубан и войнствен, а Софонакс имаше златисти очи и беше неописуемо изящна, два пъти по-голяма от истинска котка и с великолепна гъста козина. Когато я докоснеше слънчев лъч, тя пламваше във всички оттенъци на жълтото, кафявото и златистото, цветовете на есен, на кехлибар и махагон, на узряло жито и падащи листа. Лира жадуваше да я погали, да допре бузи до меката й козина, но никога не си го позволяваше. Да докоснеш чужд демон, беше най-грубото нарушение на етикета, което човек можеше да си представи. Естествено, самите демони можеха да се докосват и да се бият, но забраната беше така дълбоко вкоренена у хората, че дори по време на битка никой воин не би докоснал демона на врага си. Това беше невъобразимо. Лира не си спомняше някой някога да й го е казвал — просто го знаеше, както знаеше, че да ти се гади е лошо, а да ти е леко е хубаво. Колкото и да се възхищаваше от меката козина на Софонакс и дори да си я представяше на пипане, тя нито веднъж не направи опит да я докосне, не би си го позволила.
Софонакс беше толкова гладка, цветуща и красива, колкото Отец Корам беше слаб и измъчен. Може би беше боледувал, а може да беше осакатен при злополука или раняване, но той не можеше да се движи без помощта на два бастуна и непрекъснато се тресеше като трепетликов лист. Умът му обаче беше ясен, остър и могъщ и не след дълго Лира го обикна за голямата му мъдрост и за разумните му съвети.
— Какво означава този пясъчен часовник, Отче Корам? — попита тя една слънчева сутрин на неговата лодка, надвесена над алетиометъра. — Стрелката продължава да се връща там.
— Ако се вгледаш по-внимателно, често можеш да откриеш нещо, което да те насочи. Какво е това върху часовника?
Тя присви очи и се взря в картинката.
— Череп!
— Какво може да значи това според теб?
— Смърт… Дали не сочи смърт?
— Така е. Едно от значенията на часовника е смъртта. Всъщност второто, а първото е времето.
— Знаете ли какво открих, Отче Корам? Стрелката спира там след втората обиколка! При първата някак странно потрепва, а на втората спира. Значи ли това, че трябва да разбираме второто значение?
— Възможно е. А ти какво го попита, Лира?
— Аз мислех… — Тя замълча, изненадана, че всъщност е задала въпроса, без да го съзнава. — Събрах трите картинки, защото… Мислех си за господин Де Ройтер. И нагласих стрелките на змията, на леярския тигел и на пчелния кошер, за да попитам как върви разузнаването му и…
— Защо точно тези три символа?
