Отначало Лира се забавляваше, като слушаше тези нелепици, но постепенно изпадна в униние. Всички тези хора се бояха от нея и я мразеха! А тя жадуваше да излезе от тясната каюта. Копнееше вече да е на север, в снежната пустош, под сияйната Аврора. Понякога й се искаше да е в „Джордан“, да се катери по покривите е Роджър и да слуша как звънчето на Главния лакей отмерва половин час до вечеря, да чуе още веднъж дрънченето, цвърченето и виковете в кухнята… Тогава просто й се искаше нищо да не се е променило и да не се променя никога, да си бъде пак Лира в колежа „Джордан“ и да си остане там завинаги.
Единственото, което успяваше да я изтръгне от скуката и раздразнението, беше алетиометърът. Тя го изучаваше всеки ден, понякога с Отец Корам, друг път сама, и не след дълго откри, че вече с лекота достига до онова спокойно съзерцателно състояние, когато значението на символите само се разгръщаше пред нея и онези далечни планински вериги с докоснати от слънцето върхове изникваха пред погледа й.
Тя се опитваше да обясни на Отец Корам какво чувства.
— То е все едно да говориш с други същества, само че не ги чуваш много добре и понякога се чувстваш ужасно глупав, защото те са по-умни от теб, но не ти се сърдят… И знаят толкова много, Отче Корам! Знаят всичко или почти всичко. Госпожа Колтър беше умна и знаеше толкова много неща, но това е друго знание… Като да разбираш всичко…
Той й задаваше въпроси и тя търсеше отговорите.
— Какво прави сега госпожа Колтър?
Ръцете й започваха да се движат.
— Кажи ми какво правиш сега — питаше Отец Корам.
— Ами, Мадоната е госпожа Колтър и когато нагласям стрелката върху нея, аз си мисля за
— А как разбираш къде да търсиш тези значения?
— Ами, някак ги виждам. Или по-скоро ги усещам, все едно да слизаш по тъмно стълбище и да опипваш с крак следващото стъпало. Е, и аз така опипвам с ума си за следващото значение и го усещам. После ги свързвам. И там си има номер, като да си съсредоточиш погледа.
— Опитай тогава и ми кажи какво виждаш.
Лира го направи. Дългата стрелка веднага се завъртя и спря, после пак тръгна и спря и така няколко пъти. Имаше някаква красота и сила в това движение, които накараха Лира да се почувства като птиче, току-що научило се да лети. Отец Корам, който наблюдаваше действията й от отсрещната страна на масата, забеляза на кои места спира стрелката и как момичето отмахва кичур коса от челото си и прехапва долната си устна, докато следи с поглед не движението на самата стрелка, а нещо друго по циферблата. Отец Корам обичаше да играе шах и знаеше как гледат играчите фигурите върху шахматната дъска. Опитният играч сякаш вижда незрими силови линии върху полето, търси по-важните и не обръща внимание на незначителните. Очите на Лира се движеха по същия начин, сякаш приковани от невидимо магнитно поле, недостъпно за погледа му.
Стрелката спря на мълнията, на детето, на змията, на слона и на някакво същество, което Лира не можеше да назове — нещо като гущер с големи очи и опашка, увита около клона, на който стоеше. Фигурите се повтаряха в една и съща последователност през цялото време, докато тя гледаше.
— Какво означава този гущер? — попита Отец Корам, нарушавайки концентрацията й.
— Пълна безсмислица… Виждам какво ми казва, но сигурно не го тълкувам правилно. Мисля, че мълнията е гняв, а детето… Според мен съм аз. Тъкмо започнах да схващам какво значи гущерът, и вие ми заговорихте и смисълът се изгуби. Мярна ми се и се изгуби.
— Разбирам. Извинявай, Лира. Умори ли се? Искаш ли да спреш?
— Не — отвърна тя, но страните й пламтяха, а очите й блестяха трескаво. Беше видимо нервна и превъзбудена и дългото затворничество в тясната каюта още повече влошаваше нещата.
Той се взря през прозореца. Почти се беше стъмнило. Движеха се в устието на реката и скоро щяха да стигнат морския бряг. Пенестите кафяви води се ширеха под унило небе, а в далечината се виждаха няколко цистерни за каменовъглен спирт, ръждясали и опасани с паяжината на тръбите, водещи към близката рафинерия, където мазни черни пушеци неохотно пъплеха нагоре и се смесваха с облаците.
— Къде сме? — попита Лира. — Може ли да изляза за малко, Отче Корам?
— Това е Колби Уотър. Естуарът на река Коул. Като стигнем града, ще спрем близо до Димния пазар и пеша ще вървим до доковете. След час-два ще бъдем там…
Но вече се стъмваше, а сред обширната пустош на реката не се движеше нищо освен собствения им кораб и някакъв превозващ въглища баркас, който се беше отправил към рафинерията. Лира беше така превъзбудена и уморена и толкова дълго беше прекарала затворена, че Отец Корам продължи:
— Е, не виждам нищо лошо, ако излезеш за няколко минутки на въздух. Не бих го нарекъл свеж, защото е такъв само ако духа откъм морето, но можеш да се качиш на палубата и да погледаш, докато наближим пристанището.
