Механичната ръка се протегна към бутона с надпис „Отваряне“. Натисна го няколко пъти. Чу се металическо щракане, но нищо не се случи.
— Какво става? — зачуди се Барнс.
— Сър, не можем да натиснем както трябва бутона. Металическата ръка е твърде широка, за да влезе в отвора.
— Страхотно.
— Да опитам ли със сондата?
— Опитай със сондата.
Ръката се отдръпна назад и тънка метална сонда се разгъна към бутона. Когато наближи, тя се прицели и сетне го докосна. Натисна го — и се плъзна.
— Опитвам отново, сър.
Сондата отново докосна бутона и повторно се плъзна.
— Сър, повърхността му е твърде хлъзгава.
— Опитай пак.
— Знаете ли, — заговори Тед — и този момент също е забележителен. В известен смисъл той е дори по-забележителен от контакта с извънземни. Аз самият отдавна не се съмнявам, че вселената е населена с разумен живот. Но да пътуваш във времето! Честно казано като астрофизик имам своите съмнения. От гледна точка на съвременните научни познания това е съвършено невъзможно и в пълно противоречие със законите на физиката. И въпреки това, вече притежаваме неоспоримо доказателство, че пътуването във времето е осъществимо — извършили са го нашите потомци от далечното бъдеще!
Тед отново се усмихваше щастливо, с блеснали очи. Как да не му се възхищаваш, помисли си Норман, оптимизмът му е несъкрушим.
— И ето ни сега, — продължаваше Тед, — на прага на нашия първи контакт със същества от бъдещето! Помислете си само! Ще се срещнем с нас от някакво бъдеще време!
Сондата се разтегна повторно и отново се плъзна.
— Сър, не можем да натиснем бутона.
— Сам го виждам — рече Барнс. — Добре, приберете я и се махайте от там. Тед, изглежда че желанието ти ще бъде изпълнено в края на краищата. Ще проникнем вътре сами. Хайде да се обличаме.
В съблекалнята на цилиндър А, Норман пъхна крака във костюма. Тина и Едмъндс му помогнаха да нагласи шлема на главата си и затвориха пръстена на врата. Усещаше тежестта на бутилките на гърба си, презрамките им се врязваха в раменете му. Въздухът имаше метален вкус. Говорителят на шлема изпука.
Първите думи, които чу бяха:
— А какво ще кажеш за това: На прага на невероятните възможности за човечеството?
Норман се засмя, доволен от възможността да се освободи от напрежението.
— За смешно ли го намираш? — запита обидено Тед.
Норман погледна към облечената във водолазен костюм фигура, на чийто шлем бе написано „Филдинг“.
— Не — каза той. — Просто съм нервен.
— Аз също — призна Бет.
— Дребна работа — намеси се Барнс. — Имайте ми доверие.
— Кои са трите големи лъжи в ДС-8? — каза Хари и те се засмяха отново.
Промъкнаха се един след друг през тесния люк в шлюза, удряйки от време на време глави. След като затвориха люка и завъртяха ръчката, Барнс каза:
— Е, добре, момчета, сега дишайте спокойно. — Той отвори долния люк и под него се показа черна вода. Водата не се покачваше. — Налягането в станцията е по-високо — обясни Барнс. — Нивото на водата няма да се промени. А сега ме гледайте и правете като мен. Иначе току виж сте си скъсали костюмите.
Движейки се малко несръчно под тежестта на бутилките, той приклекна до люка, хвана се за ръкохватките и изчезна във водата с тих плясък.
Един по един, те скочиха на океанското дъно. Дъхът на Норман секна от ледено студената вода, но почти мигновено се чу тихото бръмчене на подгряващото устройство в костюма. Краката му опряха в мека тинеста почва. Стоеше изправен, точно под станцията. На неколкостотин метра право пред него грееше електрическата мрежа. Барнс вече крачеше натам, наведен срещу течението, с бавни движения, сякаш се намираше на Луната.
— Не е ли фантастично?
— Успокой се, Тед — рече Хари.
— Странно, — чу се гласът на Бет, — колко малко живот има тук долу. Не забелязахте ли? Никакви корали, охлюви, медузи, дори и риби няма. Само едно безжизнено кафяво океанско дъно. Трябва да се намираме в най-мъртвата част на Тихия океан.
Зад тях блесна ярка светлина и сянката на Норман се проточи напред. Той се огледа и видя, че Едмъндс носи камера и портативен прожектор.
— Записвате ли?
— Да, сър.
— Внимавай да не паднеш, Норман — рече Барнс.
— Ще внимавам.
Вече бяха съвсем близо до мрежата. Норман се почувства по-добре, когато видя работещите недалеч водолази. Вдясно, сред разчупените корали се издигаше перката, невероятна по размери, с гладка тъмна повърхност. Край нея изглеждаха като джуджета.
Барнс я заобиколи и ги поведе в изкопания в коралите тунел. Тунелът беше с дължина шестдесет фута, тесен и опасан със светлини. Вървяха в колона. Сякаш се спускаме в мина, помисли си Норман.
— Водолазите ли са го прокопали?
— Точно така.
Норман забеляза пред тях метална структура пред която имаше подредени бутилки.
— Въздушният шлюз. Почти стигнахме — каза Барнс. — Всички наред ли са?
— Засега — отвърна Хари.
Влязоха в шлюза и Барнс затвори люка. Въздухът нахлу с пронизителен писък. Водата започна да се спуска надолу, отначало покриваше маската на Норман, сетне слезе до пояса и накрая до пода. Съскането намаля, преминаха през още една врата и я затвориха.
