— Високо-волтова защитна система. Към стената на цилиндъра е прикрепена малка кутия, която подава електричество по нея, с цел да предотвращава електролитната корозия. Зарядът е слаб, затова не го усещате. Както и да е, до тази кутия е монтирана втора, зелена на цвят и тя е споменатата ВВЗС. Всъщност, касае се за нискоамперен повишаващ трансформатор, който е в състояние да подаде два милиона волта през стената на цилиндъра. Вероятно за чудовището това ще е доста неприятна изненада.
— Защо не сме го използвали досега? — запита Бет. — Защо Барнс не се възползва от него, когато ни атакуваха, а вместо това изложи на риск…
— …защото зелената кутия си има свои проблеми — прекъсна я Флетчър. — Първо, познанията за нея са само теоретични. Доколкото ми е известно, никога досега не е била използвана при подводна работа.
— Да, но вероятно е преминала изпитания.
— Така е. И при всички тези изпитания, в станцията е възниквал пожар.
Отново пауза, докато останалите осмисляха информацията. Пръв заговори Норман.
— Голям пожар?
— Достатъчен да изгори инсталацията и вътрешната облицовка.
— И вътрешната облицовка!
— Ще загинем от измръзване само за няколко минути.
— Но как е възможно — чудеше се Бет. — Огънят има нужда от кислород, а тук съдържанието му е едва два процента.
— Така е, доктор Халпърн — кимна Флетчър. — Но действителното съдържание на кислород варира. Приблизително четири пъти на час, кислородното съдържание се покачва за кратко до шестнадесет процента. Този процес е автоматизиран и не може да бъде преустановен. А колкото по-висока е концентрацията на кислород, толкова по-добре и по-бързо гори огънят. И тогава пожарът лесно излиза изпод контрол.
Норман огледа цилиндъра. Преброи на стените три пожарогасителя. Като се замисли за това, спомни си, че ги имаше навсякъде в станцията. Просто досега не беше им обръщал внимание.
— Дори да успеем да потушим пожара, — продължи Флетчър, — пораженията ще бъдат тежки. Вентилационната система не е предвидена за поемане на токсичните продукти от изгарянето.
— И какво ще правим?
— Ще го оставим като последна възможност — предложи Флетчър. — Така е според инструкцията.
Останалите се спогледаха и кимнаха.
— Добре — рече Норман. — Последна възможност.
— Да се надяваме, че друго нападение няма да има.
— Друго нападение… — всички се умълчаха. Внезапно индикаторите върху пулта на Тина оживяха и до ушите им стигнаха слаби пулсации.
— Имаме контакт на периферните сензори — обяви Тина със спокоен глас.
— Къде? — запита Флетчър.
— Северно. Приближава се.
И тогава на екрана се появиха думите:
АЗ ИДВАМ.
Изключиха всички светлини — вътрешните и външните. Норман надникна през илюминатора, опитвайки се да различи нещо в мрака. Доста отдавна бяха установили, че тъмнината на тази дълбочина не е абсолютна, водата на Тихия океан беше толкова чиста, че слънчевите лъчи достигаха дори на хиляда фута под повърхността. Сиянието им беше едва доловимо — Едмъндс го беше сравнила със звездна светлина — но Норман знаеше, че на повърхността, човек може да различава обекти дори на звездна светлина.
Той засенчи с ръце светлината, идеща от пулта на Тина и зачака очите му да привикнат с мрака. Зад него, Тина и Флетчър следяха внимателно мониторите. Откъм хидрофона се чуваше слаб съскащ звук.
Всичко се повтаряше отново.
Застанал пред екрана на компютъра, Тед произнесе:
— Джери, чуваш ли ме? Джери, чуваш ли?
Но отговор нямаше.
Бет влезе в каютата тъкмо, когато Норман се бе отказал да гледа навън.
— Виждаш ли нещо?
— Все още не.
Зад тях се обади Тина:
— Осемдесет ярда и приближава… шейсет ярда… Да включа ли сонар?
— Никакъв сонар — рече Флетчър. — Нищо, с което да привлечем вниманието му.
— Тогава да спра и електронните прибори?
— Спри всичко.
Светлините на пулта угаснаха. Остана само червеното сияние на отоплителната инсталация над тях. Седяха в мрака и гледаха навън. Норман се мъчеше да си спомни, колко време продължаваше процеса на зрителна акомодация. Като че ли беше около три минути.
Най-сетне започна да различава отделни очертания — дългата сянка на мрежата и зад нея, отчетливият контур на перката на космическия кораб.
И още нещо.
Зеленикаво сияние в далечината. На самия хоризонт.
— Прилича на зелен изгрев — отбеляза Бет.
Сиянието се увеличи и се превърна в аморфно очертание със странични ивици. Напомня предишното изображение, помисли си Норман. Съвсем като него е. Но не можеше да различи отделни подробности.
— Това калмар ли е? — попита той.
— Да — кимна Бет.
— Не виждам…
— Защото го гледаш отпред. Тялото е обърнато към нас, пипалата са отзад и частично го припокриват. Затова изглежда така.
Калмарът продължаваше да расте. Нямаше съмнение, че се носи право към тях.
Тед заряза пулта и изтича при компютъра.
— Джери, чуваш ли ни? Джери?
— Всички електронни прибори са изключени, доктор Филдинг — уведоми го Флетчър.
— За Бога, трябва да говорим с него.
— Струва ми се, че това е безсмислено, сър.
