— Много просто — рече Бет и стисна юмруци. — В цилиндър Б има пет харпуна с експлозивни глави. Ще донеса два от тях, а след това ще направим пазачите на пух и прах. През това време ти скачаш вътре и боцваш Хари.
Хладнокръвието, с което разкриваше плана си би му се сторило смразяващо, ако не беше толкова красива. Чертите й бяха по-нежни от всякога. Сякаш само за часове осанката й бе станала още по-елегантна и привлекателна.
— Харпуните са в Б? — учуди се Норман.
— Разбира се. Виж на монитора — тя превключи изображението. — По дяволите.
В цилиндър Б нямаше никакви харпуни.
— Мисля, че онова копеле е взело всички предпазни мерки — рече Норман. — Добрият стар Хари.
Бет го погледна замислено.
— Норман, добре ли се чувстваш?
— Разбира се, защо?
— До аптечката има огледало. Иди се погледни.
Той застана до аптечката и се погледна в монтираното на стената огледало. Това, което видя, направо го потресе. Не очакваше гледката да е особено приятна, отдавна бе привикнал с торбичките под очите, а и не беше се бръснал от няколко дни.
Но лицето, което го гледаше отсреща, бе съвсем измършавяло, измъчено, с гъста черна брада. Под зачервените му очи се очертаваха големи тъмни кръгове. Косата му бе сплъстена и мазна, прилепнала за челото. Имаше нещо заплашително във вида му.
— Изглеждам като доктор Джекил — рече той. — или, по-скоро, мистър Хайд12.
— Да. Така е.
— А ти ставаш все по-хубава — продължи Норман. — Нищо чудно, аз бях този, който се държа зле с Джери. Затова и придобивам все по-зъл вид.
— Мислиш, че Хари го прави?
— Така предполагам — кимна Норман. И добави мислено: Надявам се.
— Чувстваш ли се променен, Норман?
— Не, същия съм си. Само дето изглеждам ужасно.
— Да. Страшничко е да те гледа човек.
— Сигурно си права.
— Наистина ли се чувстваш добре?
— Бет…
— Добре — махна с ръка Бет. Тя се обърна и погледна мониторите. — Имам още една идея. Двамата се прехвърляме в цилиндър А, поставяме си костюмите, връщаме се в Б и изключваме подаването на въздух в цялата станция. Докато Хари изгуби съзнание. Пазачите му ще изчезнат, а ние отиваме при него и му поставяме инжекцията. Какво мислиш?
— Заслужава си да опитаме.
Норман остави спринцовката. Двамата забързаха към цилиндър А.
Когато минаваха по коридора на В, пазачите отново застанаха мирно.
— Доктор Халпърн, сър!
— Доктор Джонсън, сър!
— Продължавайте, момичета — отвърна им Бет.
— Да, сър? Може ли да попитаме, къде отивате, сър?
— Рутинна обиколка — отвърна Бет.
— Много добре, сър!
Позволиха им да минат. Влязоха в цилиндър Б, сред бъркотията от кабели и машинарии. Норман ги разглеждаше разтревожено, нищо не разбираше от механика и нямаше никакво желание да се ровичка в живото-обезпечаващата система. Но друг изход нямаха.
В цилиндър А бяха останали само три водолазни костюма. Норман посегна към неговия.
— Знаеш ли какво правиш? — попита той.
— Да — кимна Бет. — Довери ми се.
Тя мушна крака в костюма и вдигна ципа нагоре.
В този миг, цялата станция се огласи от воя на алармите и навсякъде замигаха червените лампи. Без никой да му каже, Норман вече знаеше, че са активирани периферните сензори.
Започваше поредната атака.
Втурнаха се обратно през обиколния коридор, свързващ директно цилиндрите Б и Г. Когато минаваха край вратата на спалното, Норман забеляза, че постовите са изчезнали. В цилиндър Г, алармената инсталация свиреше оглушително и екраните на периферните сензори мигаха в червено. Норман погледна към монитора.
ИДВАМ.
Бет плъзна поглед по индикаторите.
— Активирани са вътрешните топлинни датчици. Наистина идва.
Първо почувстваха глух удар, Норман се извърна и погледна към илюминатора. Огромният зелен калмар беше вече отвън, обвил с пипала основата на станцията. Смукалата на едно от пипалата се притискаха плътно към стъклото на илюминатора.
ТУК СЪМ.
— Харииии! — извика Бет.
Последва нов удар и агонизиращо скърцане на метал.
Хари нахлу в каютата.
— Какво има?
— Знаеш, какво има, Хари! — викна му Бет.
— Не, не знам, какво има?
— Калмарът, Хари.
— О, Божичко, не — изпъшка Хари.
Станцията се залюля неудържимо. Светлините в стаята угаснаха и отново светнаха. Но този път мигаха само червените лампи на аварийното осветление.
— Норман обърна глава.
— Спри го, Хари.
— За какво говориш? — запита объркано Хари.
— Знаеш, за какво говоря.
— Не зная!
— Да, Хари, знаеш. Това си ти, Хари — настояваше Норман. — Ти го правиш.
— Не, грешиш. Не съм аз! Кълна се, не съм аз!
— Да, Хари — продължаваше Норман, — И ако не престанеш, всички ще загинем.
Станцията се залюля отново. Един от нагревателите на тавана избухна и ги посипа с парчета стъкло и дребни искри.
— Хайде, Хари…
— Не, не!
— Нямаме много време. Знаеш, че е твое дело.
— Станцията няма да издържи дълго, Норман — намеси се Бет.
— Не мога да съм аз!
— Да, Хари. Повярвай ми.
Още докато говореше, Норман се огледа за спринцовката. Беше я оставил някъде в каютата, но сега всичко бе покрито с разпилени листа, на пода се въргаляха счупени монитори, цареше пълен хаос…
