— Можем да ви доставим разтвор — каза Санджип Джайоти. — Можем да ви ги доставим възможно най-бързо. Положението в града е тежко, но ще се погрижа екип от доброволци да пристигне тук веднага щом можем да ги изпратим. Това ще бъде мой приоритет. Успех.
Потънали в мрачно мълчание, ние го наблюдавахме как последва помощника си и напусна бордея. Всички се страхувахме.
Касим Али Хюсеин пое властта. Той обяви дома си за команден център. Свикахме там събрание и около двайсет мъже и жени се събрахме, за да измислим план. Холерата се предава главно по водата. Бактерията
Тъй като в локвите и вадите из целия бордей се беше събрала много дъждовна вода, те също представляваха развъдници за бактериите. Решихме на стратегически места по пътеките в коптора да се изкопаят вериги от плитки канали. Щяхме да ги напълним с дезинфектант и да изискваме от всеки преминаващ да мине през дълбоката до глезените антисептична канавка. На определени точки щяха да бъдат поставени пластмасови кошчета за безопасно изхвърляне на отпадъци. На всички домакинства щеше да се раздаде антисептичен сапун. В чайните и ресторантите щяхме да организираме кухни за супа, които да осигуряват безопасна варена храна и стерилизирани чаши и купички. Възложихме на екип да изнася труповете и да ги откарва с каруца до болницата. Моята задача беше да следя за употребата на орално рехидратиращия разтвор и да подготвям партидите.
Всички тези начинания бяха мащабни, а отговорностите — тежки, но нито един мъж или жена на събранието не се поколеба да ги поеме. Характерно за човешката природа е, че най-добрите качества, които бързо излизат наяве по време на криза, често най-трудно се проявяват във времена на покой и благоденствие. Контурите на всички наши добродетели се оформят от бедите. Но имаше и друга причина, твърде далечна от добродетелта, за желанието да се нагърбя със задачите — причина, която се коренеше в срама. Моята съседка Радха боледува тежко два дни, преди да почине, а аз през цялото това време дори не подозирах. Бях смазан от чувството, че гордостта и високомерието ми са виновни по някакъв начин за болестта, че моята клиника бе изградена върху надменност — моята надменност, позволила на болестта да се размножава в петната на самонадеяността. Знаех, че нищо от стореното или пренебрегнатото от мен не е причинило епидемията. Знаех и че болестта щеше да нападне бордея рано или късно, със или без мен. Но не можех да се отърся от чувството, че самодоволството ми някак ме е превърнало в съучастник.
Само преди седмица празнувах с танци и пиене факта, че когато отворих малката си клиника, не дойде никой. Нито един мъж, жена или дете от всички онези хиляди, които се нуждаеха от моята помощ. Опашката за лечение, започнала със стотици преди девет месеца, най-сетне бе намаляла до нито един. И този ден аз танцувах и пих с Прабакер, сякаш бях излекувал целия бордей от болестите и неразположенията му. Сега, докато бързах по разкаляните пътеки към десетките болни, това празненство ми се струваше глупост и суета. Този срам бе примесен с вина. През двата дни, докато съседката ми Радха е лежала и умирала, аз се подмазвах на туристите в техните петзвездни хотели. Докато тя се е гърчела и мятала на влажния пръстен под, аз виках руум сървиса, за да поръчам още сладолед и палачинки.
Изтичах обратно в клиниката. Беше празна. Прабакер се грижеше за Парвати, Джони Пурата се беше заел да намира и изнася мъртвите. Джитендра, седнал на земята пред нашите колиби и скрил лице в шепи, потъваше в плаващите пясъци на своята скръб. Възложих му да направи няколко големи покупки за мен и да провери всички близки аптеки в района за разтвор. Гледах го как тътри крака по пътеката към улицата и се тревожех за него и за малкия му син Сатиш, също болен, когато в далечината видях жена, която вървеше към мен. Още преди да я
