Шантарам полностью

— И аз откъде да знам, на! Възможно ли беше да знам, че той е Spinner? Total verruckf^[1], ти казвам. В началото ми изглеждаше съвсем нормален. Или може би смяташ, че е било знак? Може би изглеждаше малко прекалено нормален. Naja, десет минути в стаята и er wollte aufder Klammoten kommen^[2]. Върху най-хубавата ми рокля! Наложи се да се бия с него, за да си спася дрехите, der Spintficker! Spritzen wollteeg^[3] навсякъде върху дрехите ми! Gibt’s ja nicht.^[4] И после, като влязох в банята да шмръкна малко кока, връщам се и какво да видя — da seg seinen Schwanz ganz tief in einer meiner Schuhe hat^[5]! Ще повярваш ли! В обувката ми! Nicht zu fassen.^[6]

— Да си признаем, Ула, лудите винаги те намират — рече кротко Карла.

— Ja, leider. Какво да кажа? Лудите ме обичат.

— Не я слушай, Ула, любов моя — заутешава я Дидие. — Лудостта е в основата на много прекрасни връзки. Всъщност, лудостта е в основата на всяка прекрасна връзка!

— Дидие — въздъхна Ула, произнасяйки името му с изключително сладка усмивка. — Казах ли ти вече да ходиш да се ебеш?

— Не! — засмя се той. — Но ти прощавам пропуска. Между нас да си остане, миличка, тези неща винаги се подразбират.

Донесоха уискито в четири малки шишенца, сервитьорът отвори двете бутилки сода с месинговата отварачка, окачена на верига на колана му, остави капачките да отскочат от масата на пода и ни принуди да залегнем, защото водата запръска във всички посоки.

Двама мъже дойдоха на нашата маса от различни посоки на ресторанта — единият, за да говори с Дидие, а другият — с Модена. Ула използва момента, наведе се към мен и пъхна под масата нещо в дланта ми. На пипане приличаше на руло банкноти. Очите й ме умоляваха да си трая. Докато ми говореше, аз ги пъхнах в джоба си, без да ги погледна.

— Реши ли вече докога ще останеш тук? — попита ме тя.

— Не знам точно. Не бързам за никъде.

— Няма ли някой, който те чака някъде или при когото трябва да отидеш? — тя се усмихваше с изкусно, но безстрастно кокетство. Прелъстителността й беше навик. Със същата усмивка се обръщаше и към своите клиенти, приятели, келнерите и дори Дидие, към когото изпитваше открита неприязън. Всъщност към всички, включително и, към любовника си Модена. В последвалите месеци и години чух много хора да я критикуват — някои дори много жестоко — че флиртувала. Не бях съгласен. След като я опознах добре, ми се струваше, че Ула флиртува със света, защото флиртът бе единствената истинска доброта, която познаваше и споделяше. Това беше нейният начин да бъде мила и да кара хората — мъжете — също да бъдат мили с нея. Вярваше, че на този свят няма достатъчно приветливост и го бе повтаряла неведнъж точно със същите думи. Това не беше нито дълбоко чувство, нито кой знае каква мисъл, но така или иначе беше вярно и на никого не вредеше. Пък и, по дяволите, тя беше красавица и имаше много чаровна усмивка.

— Не — излъгах. — Никой не ме чака и няма при кого да отида.

— Нямаш ли някакво, wie soil ich das sagen^[7], някаква програма? План?

— Не. Работя над една книга.

Откакто избягах, бях разбрал, че ако казвам на хората частица от истината — че съм писател, това ми осигурява гъвкаво и удобно прикритие. Достатъчно мъгляво, за да обясни продължителните ми престои и внезапните заминавания, а думата „проучване“ бе достатъчно обемна, за да побере в себе си разпитването за разни неща като транспорта, пътуването и възможността да се снабдиш с фалшиви документи, каквито понякога бях принуден да ползвам. Нещо повече: прикритието ми гарантираше и известна защита от любопитните — самата заплаха да се впусна в продължителен разказ за онова, върху което се трудя, обикновено не обезкуражаваше само най-настоятелните.

А аз наистина бях писател. В Австралия започнах да пиша, след като навърших двайсет. Тъкмо бях започнал да се утвърждавам с първото си публикувано произведение, когато бракът ми рухна, загубих родителските права над дъщеря си и си съсипах живота с дрога, престъпления и затвор. Но дори и като беглец писането за мен беше ежедневно занимание и част от инстинктивния ми режим. Дори тук, при Леополд, джобовете ми бяха пълни със записки върху салфетки, сметки и хвърчащи листчета. Пишех непрекъснато. Това беше моят занаят, без значение къде се намирам и как се променя съдбата ми. Една от причините да си спомням първите месеци в Бомбай толкова ясно е, че насаме описвах новите си приятели и разговорите, които водехме. Писането бе едно от нещата, които ме спасиха. Дисциплината и абстрактното мислене, които разказът на живота ми изискваше от мен с думи всеки ден, ми помогнаха да надвия срама и първия му братовчед — отчаянието.

— Их, Scheisse, не виждам какво толкова има да се пише за Бомбай.