Когато в ума ми се оформи ясната мисъл да избягам от града, изведнъж потънах в плътно, фаталистично спокойствие. Нямаше да напусна Бомбай, не можех да го напусна. Никога не съм бил по-сигурен в живота си. Имах дълг към Кадербай. Финансовият ми дълг беше изплатен от парите, които изкарвах от работата си при Халед, но имах и морален дълг и него беше по-трудно да изплатя. Дължах му живота си, знаехме го и двамата. Когато излязох от затвора, той ме прегърна и оплаквайки жалкото ми състояние, ми обеща, че докато съм в Бомбай, ще съм под личната му закрила. Никога повече нямаше да ми се случи нещо като „Артър Роуд“. Даде ми златен медал с индуисткия символ аум, свързан с мюсюлманския полумесец и звезда. Носех го на сребърна верижка на врата си. На гърба му на урду, хинди и английски беше написано името Кадербай. Ако ме сполетяха неприятности, трябваше да покажа медала и да помоля веднага да се свържат с него. Тази сигурност не беше несъвършена, но откакто изгнанието ми започна, не познавах по-добра. Молбата му да остана на служба при него, неизреченият ми дълг и сигурността ми като човек на Кадер — всички тези елементи ме задържаха в града.
А я имаше и Карла. Тя беше изчезнала, докато бях в затвора, и никой не знаеше къде е отишла. Нямах представа къде в целия огромен свят бих могъл да я търся. Но тя обичаше Бомбай. Знаех го. Струваше ми се разумно да се надявам, че може да се върне. И аз я обичах. Бях покрусен — чувство, което през тези месеци беше по-силно дори от любовта ми — че тя сигурно мислеше, че съм я изоставил. Че съм взел каквото искам, когато се любихме, и съм я зарязал. Не можех да продължа, без да я видя пак и да й обясня какво се беше случило онази нощ. Затова останах в града — на една минута пеш от мястото, където се бяхме срещнали за първи път, и я чаках да се върне.
Огледах се из притихналия заслушан ресторант и улових погледа на Викрам. Той ми се усмихна и поклати глава. Усмивката му бе съкрушена, а очите му преливаха от непролети сълзи, И все пак се усмихна, за да ме утеши, да ме подкрепи, да ме включи в смутената си скръб. И от тази усмивка аз внезапно проумях, че и още нещо ме задържаше тук. Най-накрая разбрах, че сърцето, индийското сърце, за което той говореше —
— Гадна работа,
И тримата се умълчахме, всеки потънал в своите размисли и тревоги. После Дидие се обади:
— Мисля, че имаме новина за теб — каза той тихо и отново ни хвърли в действителността.
— За затвора ли?
— Oui.
— Казвай.
— Не е много. Няма да добави много към онова, което вече знаеш — че е бил влиятелен човек, както ти каза твоят покровител Абдел Кадер.
— Каквото и да е, Дидие, все е повече от това, с което разполагам.
— Както кажеш. Има един… мой познат… който трябва да ходи в полицейския участък в „Колаба“ всеки ден. Днес по-рано говорихме и той спомена чужденеца, който бил затворен там преди няколко месеца. Прякорът, с който те нарече, беше Тигровата захапка. Не мога да си представя как си си спечелил подобен прякор, Лин, но бих рискувал да предположа, че историята не е съвсем ласкателна,
— Каза ли ти име?
— Не. Попитах го и той каза, че не знае коя е. Каза, че е млада и много красива, но това последното може и да си го е измислил.
— Доколко може да се разчита на този твой
Дидие присви устни и изпухтя.
— На него може да се разчита, че лъже, мами и краде. Боя се, че само дотолкова, но в тези неща проявява чудна предвидимост. Мисля си обаче, че няма основания да лъже. Мисля, че си станал жертва на жена, Лин.
— Е, значи ставаме двама,
— Излизаш с Летиша вече три месеца — отбеляза Дидие. Раздразнителното му изражение издаваше дълбока антипатия. — Какъв ти е проблемът?
— Ти
— Знаеш ли, Викрам… — Очите на Дидие отново блеснаха хитро и весело. — Аз имам една стратегия, която може да ти свърши работа.