Продуцентите бяха наели два двехилядиватови усилвателя. Музиката кънтеше в банкетната зала, та чак костите ни тракаха. Цветовете бяха цветове на тропическото море. Милионите лампи — ослепителни като блестящо на Слънцето езеро. Лицата бяха красиви като лицата от релефите по храмовите стени. Танците — безумие от буйно, възторжено сладострастие, комбинирани с древни класически умения. И цялото невероятно последователно изразяване на любовта и живота, на драмата и комедията, бе препредадено чрез деликатното пестеливо изящество на грациозна ръка или изкусителното намигане на око.

Гледахме цял час как танцьорите репетираха, усъвършенстваха танца и накрая го заснеха. По време на почивката Калпана ме представи на Клиф де Суза и Чандра Мехта, двама от четиримата продуценти на филма. Де Суза беше висок, къдрав трийсетгодишен мъж от Гоа с обезоръжаваща усмивка и устремна походка. Чандра Мехта гонеше четирийсетте. Беше пълен, но това не го притесняваше — един от онези едри мъже, които растат на размери, за да съответстват на представата за собствената си важност. Харесах ги и двамата и въпреки че имаха много работа и не можахме да разговаряме дълго, тази първа среща беше сърдечна.

Предложих на Лиса да я закарам до града, но тя се беше уговорила да пътува с Калпана и реши да изчака. Дадох й номера на телефона в новия ми апартамент и й казах да ми се обажда, ако й потрябвам. На излизане видях във фоайето Кавита Сингх. През последните няколко месеца и двамата бяхме толкова заети, тя — с писането на статии за престъпления, а аз — с извършването им, че не се бяхме виждали много отдавна.

— Кавита! — извиках след нея и се втурнах да я настигна. — Точно жената, която исках да видя! Репортер Номер едно на бомбайския вестник Номер едно! Как си? Изглеждаш… прекрасно.

Беше облечена в копринен костюм с панталон с цвят на избелена кост. Носеше ленена чанта със същия цвят. Едноредното сако имаше дълбоко деколте и си личеше, че под него е гола.

— О, я стига! — смутена отсече тя ухилено. — Това ми е най-убийственият тоалет. Трябваше да интервюирам Васант Лал. Сега излизам.

— Движиш се сред много влиятелни кръгове. — Спомних си снимките на политика популист. Изказванията му, подстрекаващи към насилие в града, бяха довели до бунтове, палежи и убийства. Всеки път, когато го видех по телевизията или попадах на поредната му фанатична реч във вестника, той ме подсещаше за жестокия безумец, нарекъл се Сапна — легална политическа версия на убиеца психопат.

— Горе в апартамента му беше същинско змийско гнездо, баба, казвам ти. Но си направих интервюто. Той има слабост към големите цици. — Тя притисна пръст до устните ми. — Не казвай нито дума!

— Хей! — вдигнах аз ръце и заклатих глава, за да я усмиря. — Аз… нищичко не казвам, йаар. Абсолютно нищичко. Аз гледам, ако нямаш нищо против, и ми се ще да имах три очи, но за казване — нищо не казвам!

— Копеле такова! — процеди тя, като се смееше през стиснатите зъби. — Ужас, какво става с тоя свят, човече, щом един от големците на града не иска да говори с теб, но дава двучасово интервю на циците ти? Мъжете са перверзни копелета, не мислиш ли?

— Тук ме хвана, Кавита — въздъхнах.

— Шибани прасета, йаар.

— Не мога да го оспоря. Като си права, значи си права.

Тя ме изгледа подозрително.

— Ти какво така стана толкова сговорчив бе, Лин?

— Слушай, къде отиваш?

— Какво?

— Къде отиваш? Сега.

— Смятах да хвана такси до града. Сега живея близо до фонтан „Флора“.

— Какво ще кажеш да те закарам с мотора? Искам да поговорим. Искам да ми помогнеш в един проблем.

Кавита не ме познаваше добре. Очите й бяха с цвета на кората на канелено дърво, изпъстрени със златни искрици. Тя ме огледа с тези очи от горе до долу. Съдебномедицинският преглед не успя да й вдъхне точно вдъхновено доверие.

— Какъв проблем? — попита.

— Свързан с едно убийство — отвърнах. — Искам да напишеш за това статия за първа страница. Ще ти разкажа всичко у вас. А по пътя ти можеш да ми разкажеш за Васант Лал — ще трябва да ми крещиш от задната седалка, за да го изкараш от мислите си, на?

Около четирийсет минути по-късно седяхме в нейния апартамент на четвъртия етаж в сграда без асансьор в края на квартал „Форт“, до фонтана „Флора“. Беше малко апартаментче със сгъваемо легло, нещо като кухня и стотина шумни съседи. Затова пък можеше да се похвали с разкошна баня, достатъчно голяма, че да побере пералня и сушилня и да остане достатъчно място. Имаше и балкон със старинен парапет от ковано желязо, гледащ към оживения широк площад около фонтана.

— Той се казва Ананд Рао — започнах да й разказвам, отпивайки от силното еспресо, което тя ми приготви. — Делеше колиба в бордея с един мъж на име Рашид. Бяха ми съседи, когато живеех там. После жената на Рашид и сестра й дойдоха от тяхното село в Раджастан. Ананд се изнесе, за да има място за Рашид и сестрите.

— Чакай малко — прекъсна ме Кавита. — По-добре да го запиша.

Перейти на страницу:

Похожие книги