Той забеляза снизхождението зад усмивката ми, макар и да не разбра напълно думите. Стисна челюсти със странна решимост и се навъси сърдито. С Назир се бяхме сприятелили. Той беше отворил сърцето си за мен. Но приятелството за него се измерваше с това какво правят и понасят мъжете един за друг, а не с какво споделят или харесват. Озадачаваше го и дори го измъчваше фактът, че аз почти винаги откликвах на сериозността му с шеги и баналности. Иронията беше в това, че всъщност и двамата си приличахме, бяхме строги и сериозни мъже, но неговата мрачна суровост беше толкова непоколебима, че ме отърсваше от моята собствена и предизвикваше детинско, палаво желание да се занасям с него.
— Руснаци… навсякъде — каза той тихо, но със задъхана напрегнатост в гласа. — Руснаци… знаят всичко… познават всеки… плащат пари да знаят всичко.
— Руски шпиони? — попитах. — В Карачи…
— Навсякъде Пакистан — кимна той, извърна се и се изплю на пода. Не бях сигурен. Дали беше презрително, или за късмет. — Прекалено много опасност! Не говори на никой! Отиваш… заведение „Фалуда“… Бохри пазар… днес…
—
Той се подсмихна мрачно и отвори вратата. Надзърна в коридора и се измъкна така бързо, както и беше влязъл. Погледнах часовника си. Един часът. Имах три часа за губене. За контрабандата на паспорти Абдел Гани ми бе дал колан портфейл — негов собствен уникален модел. Беше направен от корав непромокаем винил и беше няколко пъти по-широк от обикновените колани портфейли. Закопчан на корема, той побираше до десет паспорта и прилична сума пари в брой. През този първи ден в Карачи носех четири от собствените ми „книги“. Първият беше британският паспорт, с който купих билетите за самолета и влака и се регистрирах в хотела. Вторият — чистият американски паспорт, който Кадербай искаше да използвам за мисията в Афганистан. Другите два — швейцарски и канадски — като резерви за спешни случаи. Носех и десет хиляди долара за непредвидени разходи, дадени в аванс, един вид част от заплащането ми за това, че приех опасната мисия. Увих дебелия колан около кръста си, под ризата, пъхнах автоматичния нож в калъфа отзад в панталона и излязох от хотела, за да обиколя града.
Беше горещо, по-горещо от обичайното за мекия ноември. След лекия, нехарактерен за сезона дъждец улиците тънеха в гъста влажна мъгла. Карачи по онова време беше неспокоен и опасен град. Военната хунта, завзела властта в Пакистан и екзекутирала демократично избрания премиер Зулфикар Али Бхуто, от няколко години владееше нацията чрез разделение. Тя използваше сериозните разногласия между етническите и религиозните общности, за да подклажда жестоки конфликти. Насъскваше местните етнически групи — особено синди, пущуни и пенджаби — срещу имигрантите, наричани мохаджири, навлезли в новосъздадената държава Пакистан след отделянето й от Индия. Армията тайно поддържаше екстремистите от съперничещите си групировки с оръжия, пари и благоразумно предоставяне на услуги. Когато провокираните и подклаждани от тях бунтове най-сетне избухнаха, генералите наредиха на полицията да открие огън. Яростта срещу полицейското насилие бе обуздана чрез намесата на войска. Така армията, чиито прикрити действия
Кланетата и убийствата за отмъщение се трупали едно след друго с растяща жестокост; отвличанията и мъченията станали нещо привично. Фанатици от една групировка отвличали поддръжниците на друга и ги подлагали на садистични изтезания. Мнозина от заловените загинали в страшния плен. Имало безследно изчезнали, чиито тела никога не били открити. Когато някоя групировка придобивала достатъчно власт, че да заплаши равновесието на тази смъртоносна и безкрайна игра, генералите подстрекавали конфликти вътре в нея, за да я отслабят. Така фанатиците се изтребвали помежду си и убивали и осакатявали съперниците от собствените си етнически общности.
Естествено всяка нова вълна на насилие и отмъщения — независимо от моментната форма на държавно управление — допринасяла единствено за това армията да става все по-силна и единствено тя да може да упражнява истинска власт.
