В края на церемонията улових погледа на Назир и мигом сведох очи към замръзналата земя под краката ми. Той тънеше, в пустинята на скръбта и срама. Бе живял, за да закриля Кадер Хан и да му служи. Но Ханът бе мъртъв, а той беше жив. И още по-лошо, дори не беше ранен. Животът му, самото му съществуване на света за него бяха предателство. Всеки удар на сърцето беше ново предателство. Скръбта и умората така го смазваха, че се разболя сериозно. Изглеждаше отслабнал с десетина килограма. Бузите му бяха хлътнали, а очите потънали в черни корита. Устните му бяха напукани и се белеха. Дланите и ходилата му ме тревожеха. Бях ги прегледал и знаех, че цветът и топлината им не са се възстановили напълно. Мислех, че може би са измръзнали, докато е пълзял през снега.
Всъщност той имаше задача, която даваше цел на живота му, макар и да не го осмисляше. Кадербай му беше оставил последни наставления, последен дълг, който трябваше да изпълни, ако умре по време на мисията. Беше назовал един човек и бе заповядал на Назир да го убие. Назир дори и тогава се подчини на заповедта, като просто живя достатъчно дълго, че да го осъществи. Само това го крепеше и целият му живот се бе свил до тази отчаяна идея фикс. Но тогава аз още не го знаех и в мразовитите дни след погребението на Кадер, превърнали се в мразовити седмици, непрекъснато се тревожех за разума на суровия верен афганец.
Смъртта на Кадер промени Халед Ансари по-незабележимо, но не по-малко дълбоко. Докато мнозина от нас, потресени, тъпо и равнодушно вършеха обичайните неща, Халед стана по-буден и още по-енергичен. Докато аз често се унасях в зашеметени, скръбни, горчиво-сладки размисли за човека, когото обичахме и загубихме, Халед почти всеки ден се заемаше с нови задачи и не се отпускаше. Ветеран от няколко войни, той пое от Кадербай ролята на съветник на муджахидинския командир Сюлейман Шахбади. Във всички разисквания, палестинецът проявяваше почти церемониална дълбочина, неуморност и благоразумие. Тези качества не бяха нови за него — той винаги е бил суров и пламенен човек, но след смъртта на Кадер в него се събудиха надежда и воля за победа, каквито не бях виждал преди. Той се молеше. От деня, в който погребахме Хана, Халед винаги първи призоваваше мъжете за молитва и последен отлепяше колене от вледенения камък.
Сюлейман Шахбади, най-старият афганец, останал в групата — заедно с ранените бяхме общо двайсет — беше бивш водач, или
Когато Назир оздравя достатъчно и беше в състояние да разкаже за случилото се, само три дни преди да го намерим в снега, Сюлейман Шахбади свика събрание. Беше нисък мъж със скръбно лице и големи ходила и длани. Седем бръчки, като бразди, прокарани от земеделец, пресичаха високото му чело. Плешивата му глава бе покрита със стегнат бял тюрбан. Тъмната прошарена брада беше оформена около устата и подрязана късо. Ушите му бяха леко заострени и белият тюрбан подчертаваше формата им. Този дяволит щрих заедно с широката уста намекваха за някогашен дързък и весел темперамент. Но там, в планината, най-въздействащата черта на лицето му бяха очите. Те бяха изпълнени с неописуема тъга — тъга, чиито сълзи бяха пресъхнали. Израз, който предизвикваше състраданието ни, ала ни пречеше да се сприятелим с него. Въпреки че бе мъдър, храбър и добър човек, тъгата му беше толкова дълбока, че никой не рискуваше да се докосне до нея.
Без четиримата постови около лагера и двамата ранени, останалите четиринайсет души се събрахме в пещерата да чуем разказа на Сюлейман. Беше студено — някъде около или под нулата — и ние насядахме плътно един до друг, за да се топлим.
