Шантарам полностью

Когато дълги години след това афганските бунтовници, станали мои приятели, в една планина близо до обсадения Канхадар с часове говореха за индийски филми и за любимите си боливудски звезди, веднъж един от тях каза: „Индийските актьори са най-великите в света, защото индийците знаят как да крещят с очи.“ Готвачът, който пържеше на тази затънтена уличка, ме погледна с крещящи очи и ме спря, все едно ме блъсна с ръка в гърдите. Не можех да помръдна. Собствените ми очи казваха: „Съжалявам, съжалявам, че трябва да вършиш тази работа, съжалявам, че твоят свят, твоят живот е толкова жежък и мрачен и никой не си спомня за него, съжалявам, че ти се натрапвам…“

Без да откъсва поглед от мен, той хвана тенджерата за дръжките. Докато сърцето ми отмери един, два тътнещи удара, ме обзе нелепата ужасяваща мисъл, че ще излее врялото олио в лицето ми. Страхът задърпа краката ми и аз поех, долепил длани до влажната каменна стена, за да се промъквам по-лесно. Две крачки по-нататък стъпалото ми попадна на пукнатина в калдъръма, спънах се и паднах, повличайки с мен още някого. Човекът беше възрастен, слаб и немощен. Напипах плетения кош на костите му през грубата туника. Строполихме се тежко до отворената врата на една къща и старецът си удари главата. Изправих се с мъка, но се подхлъзнах върху няколко нестабилни камъка. Опитах се да помогна на човека да стане, но приседналата на вратата старица ме плясна през ръцете — гонеше ме. Извиних се на английски, като се мъчех да се сетя как беше „извинете“ на хинди — Как беше? Прабакер ме научи… Муджако афсосхаин… Това е. — Произнесох го три-четири пъти. В мрачния притихнал коридор между сградите думите ми проехтяха като пиянска молитва в празна църква.

Проснатият пред вратата старец тихо изстена. Жената му избърса лицето с ъгълчето на забрадката си и ми показа яркото кърваво петно. Не каза нищо, но сбръчканото й лице бе изкривено от презрение. С този простичък жест тя като че казваше: „Погледни, тъпако, грамаден непохватен варварино, погледни какво направи.“

Жегата ме душеше, мракът и отчуждеността на това място ме стискаха за гърлото. Стените сякаш натискаха дланите ми и само ръцете ми ги възпираха да не ме смачкат. Отдръпнах се от възрастната двойка, препънах се и се втурнах стремглаво в мрака на улицата тунел. Една ръка се пресегна и ме стисна за рамото. Докосването беше леко, но аз едва сдържах вика си.

— Насам, баба — засмя се тихичко Прабакер. — Накъде си се понесъл? Само насам. А сега по този проход. И си дръж стъпалата навънка, защото много, много мръсно, средата на улиците, нали така?

Беше застанал на входа на тясна пролука между глухите стени на две сгради. Мъждивата светлина блещукаше в очите и по зъбите в усмихнатата му уста, но зад него имаше само мрак. Той ми обърна гръб и се разкрачи така, че стъпалата му докоснаха стените, подпря се с ръце и се потътри, като пристъпваше със ситни крачки. Очакваше да го последвам. Подвоумих се, но когато нелепата звезда на неговото тътрещо се тяло се стопи в мрака, и аз се разкрачих до стените и запристъпвах подире му.

Чувах стъпките на Прабакер напред, ала беше толкова тъмно, че не го виждах. Едното ми стъпало се подхлъзна и обувката ми шляпна в калта посред пътечката. От гадната тиня се надигна воня. Опрях стъпала до стените и продължих да ситня покрай тях. Нещо тежко и тантуресто се шмугна покрай мен и отърка тлъстото си тяло в обувката ми. Секунди по-късно второ, а после трето същество изтопурка в мрака и отърка телесата си в носа на обувката ми.

— Прабу! — ревнах, без да знам колко по-напред от мен вървеше той. — Тук има някакви гадини!

— Гадини, баба?

— По земята! Нещо пълзи по краката ми! Нещо тежко!

— Тук само плъхове пълзят, Лин. Няма гадини.

— Плъхове? Майтап ли си правиш? Тия са големи колкото бултериери! Божичко, ама че екскурзия, приятелю!

— С големи плъхове няма проблем, Лин — отвърна тихо Прабакер от мрака. — Големи плъхове дружелюбни, те не правят пакости на хората. Ако не ги нападаш. Само едно нещо ги кара да хапят и дращят и такива работи.

— И какво е то, за Бога?

— Крясъците, баба — отвърна той тихо. — Те не обичат на висок глас.

— Чудничко! Чак сега ли ми го казваш? — изхриптях. — Много ли има още? Започват да ме полазват тръпки, и…

Беше спрял — блъснах се в него и го притиснах до една дървена врата.

— Пристигнахме — прошепна той, протегна ръка и отбарабани сложна поредица от почуквания и паузи. Отвътре се чу стържене и дрънчене, тежкото резе се отмести, вратата се отвори и ни заслепи ярка светлина. Прабакер ме хвана за ръкава и ме помъкна след себе си.

— Бързо, Лин, да не влязат големи плъхове вътре!