Шантарам полностью

— О, да, умен е. Много умна путка. И той казва на Гани, че убийците Сапна оставили следа на последното си местопрестъпление и тя води към Съвета на Кадер Хан. Гани откача. Вижда как всички извършени от него гадости пристигат у тях, на прага му. И затова решава, че трябва да жертва някого. Някой от самия Съвет на Кадер Хан, разбираш ли, който е в шибания център на всичко, и типовете Сапна да го накълцат и да подведат полицията. Според тях ако ченгетата видят накълцан някой от техните хора, ще решат, че Сапна е наш враг.

— И избрал Маджид — довърши Салман вместо него. — Получило се. За случая отговаряше Патил и той бил там, когато събирали парчетата от тялото на Маджид в чували. Той знаеше колко е близък Маджид с Кадербай. Таткото на Патил — ето това вече е кораво ченге, йаар — и Кадербай били стари познайници. Някога той тикнал Кадербай в затвора.

— Кадербай е лежал в затвора? — попитах, разочарован, че никога не попитах Хана сам. Достатъчно често разговаряхме за затвора.

— Разбира се! — разсмя се Салман. — Дори избягал, разбираш ли, от „Артър Роуд“.

— Ти се бъзикаш!

— Не го ли знаеше, Лин?

— Не.

— Прекрасна история, йаар — заяви Салман, клатейки въодушевено глава. — Трябва някой път да накараш Назир да ти я разкаже. Той бил външният човек на Кадер Хан по време на бягството му. Мамка му, Назир и Кадербай били направо бесни типове по онова време, йаар.

Санджай плясна утвърдително Назир по гърба, силно и добродушно. Почти улучи мястото, където Назир беше ранен. Знаех, че го е заболяло, но той с нищо не го показа. Вместо това се вгледа в лицето ми. Това беше първият ми официален инструктаж след смъртта на Абдул Гани и краят на двуседмичната гангстерска война, отнела шест живота и върнала властта в мафиотския Съвет обратно в ръцете на Назир и хората на Кадер. Погледнах го в очите и кимнах бавно. Мрачното му строго лице се поотпусна за миг, а после бързо възприе отново обичайния си свиреп израз.

— Горкият стар Маджид — въздъхна тежко Санджай. — Той беше просто… Как, по дяволите, се наричат ония червените? Рибите?

— Червена херинга^[1] — обясних.

— Да, херинга беше, копелето. Ченгетата — оная путка Патил и неговите хора — решиха, че няма връзка между Сапна и Съвета на Кадер.

Те знаеха колко много Кадер обича Маджид, и насочиха търсенето си другаде. Гани се откачи от куката и след време неговите хора почнаха пак да кълцат разни копелета. Бизнес, както обикновено.

Как го приемаше Кадер?

— Кое? — попита Санджай.

— Говори за убийството на Маджид — намеси се Салман. — Нали така, Лин?

— Да.

Последва кратко колебание — и тримата мъже ме погледнаха. Чертите им бяха застинали неподвижно в мрачни, почти възмутени изражения, сякаш им бях задал неучтив или срамен въпрос. Но погледите им, в които просветваха тайни и лъжи, като че бяха разкаяни и нажалени.

— Кадер нямаше нищо против — отвърна Салман. Почувствах как сърцето ми се сепна и промълви болката си.

Бяхме в „Мокамбо“, ресторант и кафене в квартал „Форт“. Беше чист, с добро обслужване и модно-бохемски. Богати бизнесмени от „Форта“ се смесваха с гангстери, адвокати и знаменитости от киното и от бързо развиващата се телевизионна индустрия. Мястото ми харесваше и се радвах, че Санджай го е избрал за срещата. Бяхме се справили с обилен, но здравословен обяд и десерт куфли и вече пиехме второто си кафе. Назир ми седеше отляво, с гръб към ъгъла и с лице към входната врата, излизаща на главната улица. До него беше Санджай Кумар, печеният млад гангстер индус от покрайнините на Бандра и някогашен мой партньор в тренировките. Той бе успял да си завоюва, както изглежда, постоянно място в остатъка от мафиотския Съвет на Кадер. Беше трийсетгодишен, здрав и набит, с гъста тъмнокестенява коса, която сушеше със сешоар, за да прилича на тупираните коси на киногероите. Лицето му беше красиво. Широко разположените му кафяви очи под високото чело гледаха с хумор и увереност над широкия нос, усмихнатата уста и меко закръглената брадичка. Той лесно се разсмиваше и винаги с добродушен, сърдечен смях, без значение колко често се смееше. Беше и щедър — бе почти невъзможно да си платиш сметката в неговата компания, не — както мислеха някои — защото с този жест се правеше на важен, а защото отвътре му идваше да се раздава и да споделя. Беше и смел, и много надежден в период на яростна криза, всеки досаден ден. Лесно беше да го харесаш и аз наистина го харесвах; и от време на време се налагаше да си напомня с малко напрягане на волята, че е един от мъжете, отсекли ръцете, стъпалата и главата на Абдул Гани с месарски сатър.