Сега знам какво се случваше с мен, какво ме смазваше, какво се готвеше да ме погълне и почти да ме унищожи. Дидие дори му беше измислил име — някога го бе нарекъл „скръбта-убиец“: скръбта, която причаква и напада от засада, без предупреждение и без милост. Сега знам, че скръбта-убиец може да се спотайва години наред и да нападне внезапно, в най-щастливия ден, без видима причина или обяснение. Но в онзи ден, шест месеца, откакто работех в паспортния цех и почти година след смъртта на Кадер, аз не разбирах мрачното и разтреперано настроение, което ме завладяваше и прерастваше в скръбта, която твърде дълго бях отричал. Не можех да го проумея, затова се опитах да се преборя с нея така, както човек се бори с болката и отчаянието. Но не можеш да я задушиш и да я пропъдиш. Врагът те дебне, крачка след крачка, и знае всичките ти ходове още преди да ги предприемеш. Врагът е собственото ти скърбящо сърце и когато нанесе удар, не може да не улучи.
Салман отново се обърна към мен. Кехлибарените му очи блестяха от бурята в главата му.
— Тогава, докато водехме войната, за да се отървем от хората на Гани, Фарид се опитваше да стане новия Абдула. Той го обичаше като брат. И мисля, че се опитваше да
Бял „Амбасадор“ спря пред нас. Фарид, Санджай, Андрю Ферейра и един суров четирийсетгодишен бомбайски мюсюлманин на име Амир слязоха от колата и дойдоха при нас. Ръкувахме се, а колата потегли.
— Момчета, да изчакаме, докато Файсал паркира — предложи Санджай.
Да, Файсал — който оглавяваше рекета заедно с Амир — паркираше. Да, и на Санджай му харесваше да стои с нашата биеща на очи група в топлия следобед и да привлича плахите, но пламенни погледи на повечето минаващи момичета по оживената улица. Ние бяхме гунда, гангстери, и почти всеки го знаеше. Дрехите ни бяха нови, скъпи и модерни. Всички бяхме стегнати. Всички бяхме уверени. Всички бяхме въоръжени и опасни.
Файсал се подаде иззад ъгъла и поклати глава — знак, че колата е паркирана. Настигнахме го и извървяхме трите преки до хотел „Тадж Махал“, наредени в широка редица. Пътят от „Регал Съркъл“ до хотел „Тадж“ минаваше през просторни, открити, многолюдни площади. Тълпата ни правеше път. Ние не разкъсвахме редицата, а подир нас се надигаше вълна от шепот.
Изкачихме белите мраморни стъпала на „Тадж“ и влязохме в ресторант „Дамиана“ на долния етаж. Двама келнери ни настаниха на дългата запазена маса до високия прозорец с изглед към двора. Аз седнах начело откъм страната на изхода. Странното потискащо мрачно настроение, което кратката фраза на Салман бе събудила у мен, се засилваше с всяка минута. Исках на мига да се освободя и да си тръгна, без да наруша равновесието на групата. Сервитьорите ме посрещнаха с широки усмивки и ме нарекоха
Храната пристигна и мъжете започнаха да се хранят с апетит. И аз бях гладен, но не можех да ям и само побутвах храната от учтивост. Изпих две чаши черно кафе и се опитах да съсредоточа измъчените си бушуващи мисли върху темите на разговора. Амир разказваше филма, който гледал предната вечер — индийски гангстерски филм, в който бандитите били кръвожадни главорези и героят ги победил всичките, сам и без оръжие. Той описа всички бойни сцени с подробности. Мъжете се смееха гръмогласно. Амир беше мъж с плоска глава, целият в белези, с рунтави вежди и мустаци над надигналата се вълна на пълната му горна устна, подобна на широкия нос на кашмирска плаваща къща. Обичаше да се смее и да разказва истории, а самоувереният му звучен глас завладяваше вниманието.
