Шантарам полностью

Седяхме в „При Леополд“, близо до квадратната арка на портата към „Козуей“. Беше осем часът. Шумното му провикване накара някакви чужденци на съседната маса да извърнат глави, но персоналът и редовните клиенти не обърнаха никакво внимание на французина. Дидие ядеше, пиеше и спореше в „При Леополд“ от девет години насам. Всички знаеха, че той си има теглена черта, праг на поносимостта и ако го прекрачиш, става опасен. Знаеха също, че тя не е прокарана в мекия пясък на личния му живот, убеждения и чувства. Чертата на Дидие минаваше през сърцата на обичаните от него хора. Ако ги обидиш по някакъв начин, предизвикваш у него студен, смъртоносен гняв. Но нищо, което би могъл да му кажеш или сториш, ако не броим телесните повреди, не беше в състояние да го засегне или разгневи.

— Comme sa! Точно това исках да кажа! Твоят малък приятел Прабакер те е подложил на теста за шапката. Навил те е на руло и те е прекарал през венчална халка, за — да провери истинско „Борсалино“ ли си, или не. Това е целял, като те е разходил из лошите места и звуци на града. Било е тест за „Борсалино“.

Пиех си мълчаливо кафето и знаех, че е прав — мрачната обиколка на Прабакер наистина беше един вид проверка, но не исках да връча на Дидие трофея на признанието си.

Вечерната тълпа на туристи от Германия, Швейцария, Франция, Англия, Норвегия, Америка, Япония и още десетина страни се разреди и отстъпи на нощната клиентела от индийци и експатрирани, които наричаха Бомбай свой дом. Местните пълнеха заведения като „При Леопол“, „Мокамбо“, „Кафе Мондегар“ и „Светлината на Азия“ всяка нощ, след като туристите се приберат на сигурно място в хотелите.

— Ако е било проверка — отстъпих най-сетне аз, — той явно ме е одобрил. Покани ме на гости на семейството си в своето село, в северната част на щата.

Дидие вдигна вежди с театрално изумление.

— За колко време?

— Не знам. За около два месеца, мисля. Може и повече.

— Значи наистина е така — заключи той. — Малкият ти приятел започва да те обича.

— Мисля, че е малко силно казано — възразих намръщено.

— Не, не, ти не разбираш. Тук трябва да внимаваш с истинската привързаност на хората, които срещаш. Това място не прилича на никое друго. Тук е Индия. Всеки, който дойде тук, се влюбва — повечето от нас се влюбват много пъти. И най-много обичат индийците. Малкият ти приятел може би започва да те обича. В това няма нищо странно. Казвам ти го от отдавнашния си опит в тази страна и особено в този град. С индийците това се случва често и лесно. Така те — един цял милиард — успяват да живеят заедно в относителен мир. Не са идеални, разбира се. Знаят как да се бият, да се лъжат и да се мамят, и всичко останало, което ние правим. Но индийците знаят как да се обичат помежду си по-добре от всеки друг народ на света.

Той млъкна, за да запали цигара, а после я размаха като малък прът на знаме, докато келнерът не го забеляза и не кимна в отговор на поръчката му: още една водка.

— Индия е горе-долу шест пъти по-голяма от Франция — продължи той, щом алкохолът и купа мезе с къри пристигнаха на масата ни. — Но населението е почти двайсет пъти по-голямо. Двайсет пъти! Повярвай, ако в такова гъстонаселено място живееха един милиард французи, тук щяха да текат реки от кръв. Реки от кръв! А както всеки знае, ние, французите, сме най-цивилизованият народ в Европа. В целия свят, всъщност. Не, не, без любовта Индия би била невъзможна.

Летиша дойде на нашата маса и седна от лявата ми страна.

— Дидие, за какво говориш, копелдако? — попита тя дружелюбно.

Акцентът й от Южен Лондон придаде експлозивна звънкост на крайната сричка от последната дума.

— Тъкмо ми обясняваше, че французите били най-цивилизованият народ на света.

— И че цял свят го знае — допълни той.

— Когато от вашите villes и лозя се роди Шекспир, приятел, може и да се съглася с теб — подхвърли Лети през усмивка, която изглеждаше колкото топла, толкова и снизходителна.

— Миличка, моля те, не мисли, че изпитвам неуважение към вашия Шекспир — възрази Дидие с радостен смях. — Обичам английския език, защото толкова много думи в него са френски.

— Туше, както казваме на английски — ухилих се аз.

В този момент дойдоха Ула и Модена и седнаха при нас. Ула беше в работно облекло — къса, тясна черна рокля с гол гръб, мрежести чорапи и обувки с тънки токчета. На врата и на ушите си носеше ослепителни фалшиви диаманти. Нейното облекло беше в очеваден контраст с дрехите на Лети. Лети бе облечена с фино белезникаво брокатено сако, свободен тъмнокафяв сатенен панталон и ботуши. Но най-силно и най-неочаквано си контрастираха лицата на двете жени. Погледът на Лети беше изкусителен, директен, самоуверен и искрящ от ирония и тайни, а широко отворените очи на Ула, въпреки целия грим и облекло, подчертаващи професионалната й сексуалност, не изразяваха нищо друго, освен невинност — откровена и празноглава невинност.

— Дидие, забранено ти е да говориш с мен — заяви веднага Ула и се нацупи неутешимо. — Прекарах си много неприятно с Федерико цели три часа, и то само по твоя вина.