Шантарам полностью

Той целуна Карла по бузата, сложи си тъмните очила „Рей-Бан“ и излезе наперено в оживената нощ заедно с Модена. Испанецът не беше продумал цяла вечер, дори не се беше усмихнал. Щом силуетите им се загубиха в гъмжилото от сновящи по улицата фигури, забелязах, че заговори пламенно на Маурицио и размаха свит юмрук. Гледах ги, докато не се загубиха, и се стреснах и малко се засрамих, когато чух Лети да изговаря на глас мисълта, забила се в най-мъничкото и най-подлото ъгълче на ума ми:

— Не е толкова готин, колкото изглежда — изръмжа тя.

— Никой не е толкова готин, колкото изглежда — Карла се усмихна, пресегна се и захлупи дланта на Лети с нейната.

— Не харесваш ли вече Маурицио? — попита Ула.

— Мразя го. Не, не го мразя, но го презирам. Само като го погледна, и ми се повдига.

— Скъпа ми Летиша… — подхвана Дидие, но Карла го сряза:

— Не сега, Дидие. Остави.

— Не знам как съм могла да бъда толкова глупава — изръмжа Лети през зъби.

— Na ja… — бавно изрече Ула. — Не искам да ти натяквам „Казах ли ти аз“, но…

— О, защо не? — възрази Кавита. — Аз обичам да натяквам с „Казах ли ти аз“. Натяквам на Викрам с „Казах ли ти аз“ поне веднъж седмично. Предпочитам „Казах ли ти аз“ дори пред шоколада!

— Аз го харесвам — намеси се Викрам. — Вие знаете ли, че той язди фантастично? Язди като Клинт Истууд, йаар. Миналата седмица го видях на Чоупати, яздеше по плажа с една разкошно русо маце, шведка. Яздеше точно като Клинт в „Скитникът от платата“, казвам ви. Смертелно, ебати.

— А, да, той язди коне — отвърна Лети. — Как можах така да сгреша за него? Вземам си думите обратно.

— Има и готина стереоуредба у тях — додаде Викрам, очевидно без изобщо да забелязва настроението на Лети. — И страхотна оригинална музика от италиански филми.

— Край! Махам се! — изфуча Лети, стана, грабна чантата си и донесената от нея книга. Червената й коса, падаща на нежни вълни около лицето й, се раздвижи от гняв. Бледата й кожа бе изпъната така съвършено по меките извивки на сърцевидното й лице, че на ярката бяла светлина тя се превърна за миг в разярена мраморна мадона, а аз си спомних какво беше казала Карла за нея: Мисля, че Лети е най-духовната от всички ни…

Викрам също скочи от стола.

— Ще те изпратя до хотела, в същата посока съм.

— Така ли? — нахвърли му се тя толкова бързо, че той трепна. — И коя е посоката?

— Ами… ами, аз отивам, така да се каже, навсякъде, йаар. Ще си направя дълга разходка. Затова… затова… накъдето и да си ти, аз съм в твоята посока.

— Добре де, щом трябва — процеди тя през стиснати зъби, а очите й мятаха сини искри. — Карла, обич моя, ще се видим утре в „Тадж“ на кафе. Обещавам този път да не закъснявам.

— Ще дойда — съгласи се Карла.

— Е, чао на всички! — махна Лети.

— И от мен също! — Викрам изтича след нея.

— Знаете ли, онова, което най-много харесвам в Летиша, е, че в нея няма нищичко френско — обясни Дидие. — Нашата, френската култура, е толкова всепроникваща и влиятелна, че почти всеки по целия свят е поне мъничко французин. Това особено важи за жените. Почти всяка жена на света е французойка в някакво отношение. Но Летиша е най не французойката, която съм виждал някога.

— Много си зле, Дидие — отбеляза Кавита. — Тази вечер повече от всякога. Какво ти има, влюбваш ли се, или се разлюбваш?

Той въздъхна и впери поглед в сключените си длани.

— По малко и от двете, мисля. Чувствам се много тъжен. Федерико, знаете го, откри религията. Ужасна работа, това ме нарани дълбоко, признавам. Това, че е решил да става светия, действително ми сломи сърцето. Но стига вече. Имтиаз Даркер има нова изложба в „Джехангир“. Творбите й винаги са чувствени и малко щури и ми помагат да дойда на себе си. Кавита, желаеш ли да ме придружиш?

— Разбира се — усмихна се Кавита. — С удоволствие.

— Ще повървя с вас до Кралския кръстопът — въздъхна Ула. — Имам среща с Модена.

Станаха, сбогуваха се и излязоха през арката на „Козуей“, но после Дидие се върна и застана до мен на масата. Отпусна длан на рамото ми, все едно се подпираше, и ми се усмихна с учудващо нежна привързаност.

— Иди с него, Лин — рече той. — Иди с Прабакер в селото му. В сърцето на всеки по-голям град по света има едно село. Никога няма да разбереш града, ако първо не разбереш селото. Иди там. А когато се върнеш, ще видя какво е направила от теб Индия. Бон шанс.

И той изтича навън и ме остави сам с Карла. Докато Дидие и другите бяха на масата, ресторантът беше шумен. Внезапно всичко притихна или поне така изглеждаше. Струваше ми се, че всяка произнесена от мен дума ще прокънти от маса на маса в обширното помещение.

— Напускаш ли ни? — милостиво заговори първа Карла.

— Ами, Прабакер ме покани на гости в селото на родителите му. Родното му място, както той го нарича.

— И ще отидеш?