— Изоставена сграда. Проста ключалка на задната врата. Наред ли е всичко?
— Да — отвърна Шон и отново надникна иззад ъгъла.
Секундите щракаха в главата му. Погледна часовника си. Десет без една. Бяха пристигнали по-рано. Трябваше да се уверят, че Бънтинг не им е подготвил изненада или пък не е успял да се освободи от преследвачите си.
В дъното на улицата се появи кола, която намали ход и спря на паркинга пред ресторанта. От нея слезе висок мъж.
Шон се вцепени.
— Това е той — прозвуча в ухото му гласът на Мишел.
— Виждам. Направи бързо оглед и докладвай.
Изтекоха трийсет секунди.
— Чисто е — обяви Мишел. — Никой не го следи.
Шон тръгна по тротоара, заковал очи в мъжа оттатък платното. Вместо да върви директно към него, той продължи надолу, придържайки се близо до витрините. Извървя петдесетина метра, после прекоси улицата и започна да го приближава в гръб.
Бънтинг продължаваше да се оглежда. В един момент вдигна ръка и погледна часовника си.
— Здравейте, мистър Бънтинг. Радвам се да ви видя отново.
Човекът рязко се завъртя.
— Стреснахте ме! Не чух стъпките ви.
— Така и трябва да бъде — кимна Шон.
— Къде е партньорката ви, Максуел?
— Наблизо.
— Никой не ме проследи.
— Това е добре.
Бънтинг изви глава към ресторанта.
— Мисля, че все още сервират. Ще влезем ли?
— Давайте.
Заведението изглеждаше празно. Никой не дойде да ги посрещне и двамата се насочиха към една по-малка зала, свързана с основното помещение. Там имаше само един клиент.
Бънтинг тихо ахна и се закова на място.
Кели Пол вдигна глава и го погледна от мястото си с гръб към стената.
— Здравей, Питър — спокойно поздрави тя. — Отдавна не сме се виждали.
Бънтинг се завъртя към Шон.
— Не знаех, че и тя ще е тук.
— Имате ли проблем с това?
— Не. Всъщност се радвам да я видя.
След тези думи Бънтинг седна на масата срещу Кели, а Шон се настани между двамата с ръка на пистолета в джоба си.
— Предполагам, че и двамата сте въоръжени — отбеляза Бънтинг.
— Защо питате? — попита Шон и се пресегна със свободната си ръка към менюто. — Може би ще се почувствате по-сигурен?
— Естествено.
— Какво става със семейството ти? — изпитателно го погледна Пол.
— Взел съм мерки. Току-що получих потвърждение, че са на сигурно място. Засега. Благодаря, че попита.
— Мой близък също се намира в опасност, Питър.
— Знам — виновно кимна Бънтинг.
— Толкова ли е зле, колкото си мисля?
— Може би по-зле — отвърна Бънтинг и млъкна, тъй като сервитьорката дойде да вземе поръчката им.
Беше с широки бедра и уморено лице, а прасците й бяха зачервени и подпухнали. Вероятно от десетчасовата смяна, по време на която беше разнасяла големи чинии с морска храна и тежки халби с бира. Поръчаха си кафе и жената се оттегли с видимо облекчение, че желанията им са повече от скромни.
Бънтинг отмести менюто и свали очилата си.
— Хайде, разказвай — простичко го подкани Кели Пол.
— Искат да прекратят Е-програмата, за да ме унищожат. Това се отнася и за брат ти.
— Фактическата им цел е да възстановят старото положение, така ли? — пожела да уточни Пол.
— Да.
— Би трябвало да знаеш, че този момент ще настъпи.
— Да знаеш и да направиш нещо са две коренно различни неща. Предполагам, че проявих наивност, надявайки се на подобряване на климата. Явно съм сбъркал.
— Кой играе с черните фигури? — попита Пол.
— Задръж малко, защото кафетата идват — обади се Шон.
Сервитьорката остави на масата чашите, сметаната и захарницата.
— Кухнята скоро ще затвори — рече тя. — Ще желаете ли нещо друго?
— Не, благодаря — отвърна Бънтинг, подаде й банкнота от сто долара и каза да задържи рестото.
Жената побърза да се отдалечи със светнало лице.
— Черните фигури, Питър — повтори Пол. — Мисля, че знам кой играе с тях, но искам потвърждение.
Бънтинг извади две снимки от вътрешния джоб на сакото си и ги сложи една до друга на шарената покривка.
— Мисля, че това изяснява нещата — каза той.
— Благодаря за потвърждението — кимна Пол, след като бегло погледна фотографиите.
— Значи си ги подозирала, така ли?
— Естествено. Особено нея, защото е най-логичният избор.
— Знаете ли кои са тези хора? — попита Бънтинг и се обърна към Шон.
Очите на частния детектив не слизаха от снимките.
— Жената е Елън Фостър от МВС, но мъжа не го познавам — отбеляза той.
— Това е Мейсън Куонтрел, президент на Мъркюри Груп.
— Фирмата е голям играч в областта на разузнаването, нали?
— Един от най-големите — кимна Бънтинг. — И мой основен конкурент. След въвеждането на Е-програмата изгуби голяма част от държавните поръчки и трябваше да се задоволи с малко или повече второстепенна дейност, въпреки че и от нея печели купища пари.
— Което не се харесва на мистър Куонтрел, така ли? — попита Пол.
— Познаваш ли го?
— Чувала съм за него. Има репутацията на човек, който работи некачествено, но скъпо. В много сектори това би означавало провал, но в бизнеса на отбраната и поверителната информация то просто ти носи по-големи печалби, отколкото заслужаваш.
