Мейсън Куонтрел беше с петнайсет години по-възрастен от него и по-нисък, с гърди на булдог и масивна челюст. Вълнистата му коса все още беше гъста, макар и посивяла. Чертите на лицето му бяха остри като ума му, очите му не пропускаха нищо. Той беше президент на Мъркюри Груп, една от най-могъщите компании в областта на националната сигурност, с два пъти по-големи приходи от фирмата на Бънтинг. В замяна на това обаче Бънтинг се беше възползвал от предимствата на платформата на Е-програмата, за да си осигури по-голямо влияние сред разузнавателната общност. Куонтрел беше от старата школа, която разчиташе на широка мрежа от внедрени агенти. Пчеличките си вършеха работата и захранваха държавната фабрика с хартиени доклади, които никой нямаше време да чете. Но това беше достатъчно за динозавъра, който печелеше милиарди долари на гърба на Чичо Сам. Куонтрел го беше наел направо от студентската скамейка, но по-късно Бънтинг успя да се отдели и да си изгради собствена империя. Преди две десетилетия Куонтрел беше детето–чудо в тъмните дебри на частния сектор, но Бънтинг постепенно го измести.
Двамата не бяха приятели. В някои отношения бяха дори нещо повече от конкуренти. Но във Вашингтон нямаше победители и победени, а само оцелели. Бънтинг беше наясно, че Куонтрел би направил всичко възможно да го свали от високия пиедестал.
— Изненадан съм да те видя тук — рече Куонтрел.
Бас държа, че е така, помисли си Бънтинг.
— Как върви бизнесът?
— Никога не е вървял по-добре.
— Така ли? Аз пък чувам други неща.
— Изобщо не ме интересува какво чуваш, Мейсън.
— Добре, добре, Пит — разсмя се Куонтрел. — Не карай дамата да те чака. Сигурно има да ти казва доста неща.
След тези думи той се обърна и се отдалечи по коридора. Бънтинг остана да гледа след него, сякаш броеше крачките му. Трепна едва когато служителят го докосна по рамото и промърмори:
— Министър Фостър ще ви приеме веднага, мистър Бънтинг.
Въведоха го в широкия ъглов кабинет с поликарбонатни стъкла на прозорците, които пропускаха достатъчно светлина, но не и куршуми. Той седна срещу жената зад бюрото, облечена в любимия си бледосин цвят. Елън Фостър беше на четирийсет и пет, разведена, без деца, амбициозна като него и изключително интелигентна. Такава и трябваше да бъде. До това ниво се стигаше през много гъсто сито. Беше руса, стройна и привлекателна, способна да бъде както желязната лейди, така и мила жена, която няма нищо против някой лек флирт. Това не беше нещо необичайно, особено в този град, в който медът и оцетът често се използваха като заместители на обичайните афродизиаци.
Фостър управляваше сравнителното новото Министерство на вътрешната сигурност, създадено след събитията от 11 септември. Посрещна го с леко кимване, но лицето й остана непроницаемо. Бънтинг знаеше, че като превъзходен тактик, тя бе оглавила най-голямата институция за сигурност в страната, която смучеше средства от държавния бюджет като гигантска прахосмукачка. Това предизвикваше завистта и нескритата омраза на останалите разузнавателни агенции. Но светът се беше променил и това беше основната причина за присъствието на Фостър в този кабинет. Тя се радваше на подкрепата и доверието на президента. Прекрасно знаеше, че те са по-ценни от злато. Вероятно затова си позволяваше да демонстрира великодушие към своите конкуренти, а може би го правеше просто защото знаеше, че в крайна сметка пак тя щеше да се наложи.
— Радвам се да те видя, Питър — надигна се от стола си Фостър. — Как е семейството?
— Добре, госпожо министър. Благодаря.
Тя посочи канапето и креслата в дъното на просторния кабинет. На масичката имаше каничка с кафе и чаши.
— Нека се поотпуснем малко — подхвърли тя. — Все пак срещата ни е неофициална, нали?
Бънтинг не се остави да бъде заблуден. Професионалните екзекуции се случваха именно по време на неофициалните срещи.
Седнаха.
— В коридора се сблъсках с Мейсън Куонтрел — подхвърли той.
— Предполагам — кимна Фостър.
— Нещо ново около „Мъркюри“?
Тя се усмихна и побутна захарницата към госта си. Очевидно нямаше намерение да отговори на този въпрос.
— Може би той не знае за…
— Да се съсредоточим върху теб, Питър — хладно го прекъсна тя.
— Добре.
Дамата нанесе удара си миг преди устните му да докоснат чашата.
— Прехвалената Е-програма май излезе от релсите.
Глътката кафе се оказа прекалено голяма и очите му се насълзиха от горещата течност. Той остави чашата и избърса устни с носната си кърпа.
— Действително имаме известни проблеми, но нещата са под контрол.
— В какъв смисъл?
— Правим всичко възможно да ликвидираме пропуските. Аз лично…
Тя вдигна пръст да го прекъсне, посегна към телефонната слушалка и произнесе две кратки думи:
— Докладите, моля.
Секунди по-късно в кабинета се появи сътрудник с делови вид, който постави една дебела папка на масичката и се оттегли. Фостър бавно я прелисти, а той стоически чакаше, преглъщайки с усилие ироничната забележка, която му беше на устата. Не е ли странно, че все още използвате хартиени носители?
