— Може би някой го е подмамил с фалшива повреда. Обикновено хората спират да помогнат. Дори ти го направи.
— Така е — неохотно кимна Шон. — Но ние бяхме двама, освен това партньорката ми имаше пистолет.
— Хипотезата ти, че го е спрял полицай, звучи убедително, но според мен не е станало така. Районът действително е изолиран, но тук всички се познаваме. Външен човек с полицейска кола няма как да остане незабелязан.
— Според мен си прав. Има далеч по-лесни начини да ликвидират Тед, ако някой е пожелал смъртта му. — Шон замълча за момент и го погледна в очите. — Напълно ли сте отстранени от разследването?
— Не напълно. То действително се води от ФБР, но не могат да минат без нас.
— Открихте ли нещо интересно тук?
— Нищо. Щях да кажа на партньорката ти, ако бяхме открили.
— Ами ако е имал среща с някого? — подхвърли Шон. — Това би обяснило както спирането на банкета, така и свалянето на стъклото. Не открихте ли следи от присъствието на друга кола?
— Ако питаш за следи от гуми — не. Но те лесно могат да бъдат заличени — изкарваш колата на асфалта и просто изравняваш чакъла с крак. Но с кого би си направил среща на такова място?
— Надявах се ти да имаш някакви идеи.
— За разлика от теб аз не познавах този човек.
Репликата прозвуча малко по-обвинително, отколкото възнамеряваше Добкин.
— Исках да кажа, че ако е имал среща с някого, той най-вероятно е бил местен човек — поясни Шон. — А след като тук не живеят много хора, може би ти имаш някакви по-конкретни предположения. Може би някой от „Кътърс Рок“? Ти вероятно познаваш хората, които работят там.
— Част от тях — кимна Добкин.
— Слушам те.
— Не съм сигурен, че имам какво да кажа.
— Или не искаш?
— Все едно.
— Но си разговарял с партньорката ми.
— Точно така. Между другото, къде е тя?
— Проверява разни неща.
— Ако усети, че се бъркате в разследването, Мърдок ще ви разкъса.
— Няма да ни е за пръв път. Често се случва да се пречкаме на официалната машина.
— Само те предупреждавам.
— Защо спря тук, след като нямаш какво да ми кажеш?
— Защото един човек е убит и аз искам да открия извършителя.
— И аз искам същото.
Добкин плъзна подметката си по асфалта.
— Над мен има началници, но ти не си сред тях — рече той и с въздишка добави: — Освен това имам семейство. Съжалявам, но нямам намерение да губя службата си заради вас.
— Ясно. Разбирам те. Благодаря за това, с което ни помогна.
Шон се обърна и тръгна към колата си.
— Имаш ли представа кой е стрелял по вас? — подвикна след него Добкин.
— Не — обърна се Шон. — Но във всеки случай беше отличен стрелец.
— Ще се опитам да направя нещо по въпроса.
— Добре.
— Защо не се обърна към полицията? Някой се е опитал да ви убие все пак.
— Не. Беше предупреждение. Различно е.
— Въпреки това ще се опитам да направя нещо.
— Както искаш.
— Май не го приемаш сериозно, а?
— Напротив, приемам го съвсем сериозно. Просто се съмнявам, че ще откриеш нещо.
— Ние умеем да си вършим работата — сковано отвърна Добкин.
— Сигурно. Но нещо ми подсказва, че и противникът е не по-малко добър.
Замълчаха и си размениха продължителни погледи. Беше ясно, че мислят за едно и също.
Пръв се обади Добкин.
— На твое място бих закрил тези прозорци с нещо — махна към форда той. — Утре го дават да вали.
Шон го изчака да си тръгне, а после подкара към „Мартас Ин“. През счупените стъкла духаше толкова силно, че се принуди да закопчае якето си догоре.
Надяваше се Мишел да е имала повече късмет.
Мишел включи фенерчето си и тръгна към задната част на къщата. Беше успяла да хапне нещо за вечеря, да докладва на Шон и да помисли за всичко, което беше открила до момента. Пое към къщата на Бърджин доста след мръкване. Разбира се, нямаше намерение да прониква с взлом, но по принцип за този вид дейност предпочиташе нощните часове.
Тед Бърджин беше живял във ферма от XVIII век, основно преустроена преди пет години — малко преди нелепа катастрофа да отнеме живота на жената, с която беше живял четирийсет години. Бе научила тази информация от Шон и бе изпитала още по-силна симпатия към възрастния адвокат, а желанието й да открие убиеца му се усили.
Разстоянието от кантората му до тук беше дванайсет километра. Самотната къща се гушеше сред полегати зелени хълмове. Каква ли щеше да бъде съдбата й оттук нататък, попита се тя. Може би я беше завещал на Хилари Кънингам в знак на благодарност за дългогодишната й вярна служба.
Самата Хилари й даде ключа с обяснението, че Бърджин го държал в кантората като резерва за извънредни ситуации.
Е, тази със сигурност е такава.
Тя се насочи към задната врата, защото предпочиташе да избягва парадните входове. Особено след като почти беше прерязана на две от автоматичен откос, излетял през вратата на една къща във Феърфакс, Вирджиния, пред която беше стояла само секунда.
Отвори, влезе и запали фенерчето си „Маглайт“.
Не беше трудно да разбере, че се е озовала в кухнята. Лъчът пробяга по хладилник и съдомиялна. Тя побърза да затвори след себе си.
