Залепи гръб за дънера, стисна пистолета с две ръце и напрегна слух. Фактът, че противникът почти я улучи, сочеше, че той не може да се намира пред къщата. По-скоро беше някъде вдясно, може би в горичката отвъд посипаната с чакъл алея. Оръжието му със сигурност беше пистолет — позна го от попадението на куршума, предшествано от тихото изщракване на затвора. Най-добре за нея щеше да бъде, ако стрелецът бе заел позиция оттатък улицата. Директно попадение от там, и то нощем, би било повече от късмет.
Тя се завъртя, като продължаваше да притиска гръб в дънера. Не биваше да изключва възможността противникът й да е оборудван с прибор за нощно виждане. Нито пък вероятността стрелците да са повече от един. Ако са двама, другият може би вече предприемаше флангова маневра.
Тя огледа далечния край на гаража. Не видя нищо. Измъкна джиесема си, набра 911 и с тих глас съобщи за проблема и местонахождението си. Нямаше представа след колко време щяха да се появят ченгетата, но при всички случаи нямаше да е скоро.
Тя легна по корем и запълзя назад, оглеждайки се непрекъснато във всички посоки. Не след дълго се добра до горичката, изправи се и потърси укритието на вековния дъб в края на поляната. Очите й търсеха движение, но тялото й беше абсолютно неподвижно, скрито зад масивния ствол.
Погледна към джипа си, паркиран на алеята. Пространството около него беше прекалено открито. Ако противникът действително имаше прибор за нощно виждане, със сигурност щеше да я ликвидира още на втората крачка. Независимо дали бе въоръжен с пистолет или с нещо друго. Очертаваше се игра на дебнене и изчакване. Което беше добре за нея, защото полицията рано или късно щеше да се появи.
Изтекоха двайсет минути, без да се случи нищо. После в далечината се разнесе вой на сирена. Патрулната кола се появи минута по-късно. Гумите й изскърцаха по чакъла и спряха на алеята. От нея изскочиха двама полицаи с извадени пистолети, които напрегнато се огледаха.
— Аз съм Мишел Максуел! — извика тя. — Аз ви повиках. Стреляха по мен някъде от предния двор. Аз отвърнах на огъня и останах с чувството, че съм го ранила.
Ченгетата се взряха в нейната посока.
— Не виждам никого! — извика в отговор единият от тях. — А вие излезте напред с вдигнати ръце! — Замълча за миг, после попита: — Въоръжена ли сте?
— Нали ви казах, че отвърнах на стрелбата? Да, въоръжена съм.
— Хвърлете оръжието и излезте напред. Искам да виждам ръцете ви!
Мишел хвърли пистолета в тревата и напусна укритието си. Единият от полицаите изтича към нея и настъпи оръжието. Другият я държеше на прицел.
— Аз съм частен детектив — поясни Мишел. — Тук съм с разрешение.
— Дайте ми някакъв документ за самоличност! — извика полицаят.
Мишел му подаде личната си карта и разрешителното за оръжие.
— Някой влезе в къщата, докато бях в гаража — поясни тя. — Измъкнах се през прозореца. Стреляха по мен — ей там… — Ръката й махна към мястото зад гаража. — Ако използвате фенерче, положително ще откриете къде се е забил куршумът.
— По-добре ела насам, Джо — обади се другият полицай, изправен до джипа на Мишел.
— Какво има?
— Ела и ще видиш.
Джо направи знак на Мишел да тръгне пред него и двамата се насочиха към алеята. Спряха до тойотата.
Тялото лежеше по очи с широко разперени ръце. Едната обувка липсваше. В средата на гърба зееше широка дупка, от която сълзеше кръв.
Партньорът на Джо коленичи и внимателно обърна трупа. Куршумът беше заседнал в него, защото изходна рана на гърдите липсваше.
Мишел ахна от изненада. В краката й лежеше Хилари Кънингам, секретарката на Тед Бърджин.
Джо насочи фенерчето си в очите й и тя неволно извърна глава.
— Познавате ли я?
Мишел само кимна. После си възвърна дар слово и с прекъсване поясни:
— Това е жената, която ми даде ключ за къщата. Беше служителка на собственика.
— Е, честито — мрачно промърмори ченгето. — По всичко личи, че току-що сте я убили.
Телефонът изжужа. Той не помръдна. Ново жужене, което го принуди да се размърда. На третото позвъняване се включи и вибрацията. Той се събуди.
— Ало?
— Аз съм — долетя гласът на Мишел. — Затънала съм до гуша в проблеми.
Шон седна в леглото и машинално погледна часовника си. Беше един през нощта, а той беше заспал с дрехите си.
— Какво се е случило?
Десет минути по-късно знаеше за развоя на събитията всичко, което знаеше и Мишел.
— Добре, ясно. Не им казвай нищо, докато не дойда.
— А как ще дойдеш?
— Какво? — учудено попита той с единия крак на пода.
— До първия сутрешен полет има цели шест часа.
— Ще дойда с колата.
— Това означава да пристигнеш по едно и също време със самолета, но ще бъдеш скапан от пътя. Или изобщо няма да дойдеш, ако заспиш на волана и се блъснеш я в някое дърво, я в някой лос. За тази нощ ще се оправя. Ако мислиш да тръгваш, по-добре ела отпочинал и с ясно съзнание, за да можем да оправим нещата.
— Чакай малко! Арестувана ли си?
