Човекът отвън не беше надзирател. Рой отдавна беше обработил и класифицирал миризмите на всички надзиратели. Малцина от помощния персонал бяха допускани до килиите, но онзи навън не беше и от тях. Въпреки това миризмата му беше позната. Беше я подушвал и преди заедно с ритъма на дишане и походката.
В коридора стоеше агент Мърдок от ФБР.
— Здравей, Едгар — подвикна той.
Рой остана неподвижен в леглото, но въпреки това усети появата на още един човек в коридора. Този вече беше надзирател. Онзи, ниският, с големия задник, широките гърди и дебелия врат. Таркингтън, според служебния надпис на униформата му, който пиеше и пушеше. За да установи това, Рой не се нуждаеше от изострените си сетива. Достатъчно беше да подуши прекалено многото ментови бонбони за оправяне на дъха и честото използване на течност за устна дезинфекция.
Електронно управляваната врата бавно се плъзна встрани. Разнесоха се стъпки.
— Погледни ме, Едгар — каза Мърдок. — Знам, че можеш да го направиш, стига да искаш.
Рой остана на мястото си и затвори очи. Съзнанието му се изпразни, в главата му нахлу мрак, до който този човек нямаше как да стигне. Слухът му долови нов звук. Скърцането на подметки по цимента. Мърдок се тръшна на стола, завинтен в пода на килията.
— Добре, Едгар. Не е нужно да ме гледаш. Аз ще говоря, а ти ще слушаш.
Мърдок направи пауза. При следващия звук Рой разбра причината за нея. Надзирателят излезе. Очевидно агентът искаше да останат насаме. После почти неуловимото бръмчене утихна. Той прекрасно знаеше какво означава това — бяха изключили вградената в тавана видеокамера. Което подсказваше, че същата съдба е сполетяла и записващите устройства.
— Най-после ще можем да поговорим насаме — обади се Мърдок. — Мисля, че е крайно време да го направим.
Рой не помръдна. Очите му останаха затворени. Съзнанието му потъна в спомените. Родителите му се караха, както обикновено. Бяха необичайно агресивни за университетски преподаватели, чийто живот бе запълнен с отвлечени теоретически постановки. Освен това баща му пиеше. И когато докопаше шишето, от възпитанието му не оставаше нищо.
После в главата му се появи образът на сестра му, която влизаше в стаята. Вече висока и силна, тя решително се изправи между двамата, принуждавайки ги да сключат временно примирие. След което взе Рой на ръце и го пренесе в стаята му. Там му прочете една-две приказки, за да го успокои. Той винаги изпадаше в ужас при кавгите между родителите им. Единствено тя разбираше състоянието му, знаеше какво изпитва — както по отношение на заобикалящия го свят, така и онова, което ставаше в главата му.
— Трябва да приключваме, Едгар — отбеляза с успокояващ тон Мърдок. — И двамата знаем, че времето ни изтича.
Спомените на Рой превключиха на петгодишния му рожден ден. Нямаха гости, защото родителите му не канеха никого у дома. Сестра му, вече на шестнайсет, беше достигнала пълния си ръст и стърчеше доста над втория си баща.
Самият Рой беше станал метър и петдесет и тежеше четирийсет и пет килограма. Понякога — особено сутрин, докато се излежаваше в леглото, буквално усещаше как растат костите, сухожилията и ставите му.
На масата имаше малка торта с пет свещи, а между родителите му се разрази нов скандал. Този път особено бурен, с участието на кухненски нож, от който пострада майка му. Рой с удивление наблюдаваше как сестра му обезоръжи втория си баща, изви му ръцете зад гърба и го изхвърли от къщата. Поиска да извика полиция, но майка му й се примоли да не го прави.
Тялото му се стегна от скърцането на подметки по цимента. Мърдок беше станал и се надвесваше над него. Усети леко смушкване в гърба.
— Искам цялото ти внимание, Едгар! — извика той.
Рой не помръдна.
— Вече знаеш, че Карла Дюкс е мъртва, нали?
Ново смушкване, този път по-силно.
— Извадихме куршума. Изстрелян е от оръжието, с което е бил убит Тед Бърджин. Става въпрос за един и същ убиец.
В спомените си Рой вече беше на шест. Любимата му сестра се готвеше да заминава за колежа. Беше станала страхотна спортистка, практикуваше еднакво добре баскетбол, волейбол и гребане. Отлична ученичка, Кели беше удостоена с честта да произнесе прощалното слово в гимназията — нещо, което по-късно щеше да направи и в колежа. Рой беше смаян от нейните способности и непоколебимата й воля за победа, независимо от трудностите.
Той й помаха за сбогом, докато тя подреждаше багажа си в колата, която беше купила със свои пари, спечелени с работа на различни места. После тя се върна да го прегърне, а той вдъхна дълбоко миризмата — същата, която усещаше и в момента, легнал на леглото в килията.
— Ще ми липсваш, Кел — прошепна той.
— Често ще се връщам при теб, Еди — отвърна тя, после пъхна нещо в дланта му. Къс метал, окачен на верижка.
— Това е медальонът на свети архангел Михаил.
Рой повтори думите й. Винаги правеше така, когато получаваше нова информация. А тя винаги се усмихваше. Но този път не го направи. Очите й останаха сериозни.
