— Спипаха ме натясно. Може би нямаше да се справя, но се оказа, че и ние имаме някакви подкрепления в Сентръл Парк.
— Това е работа на Кели Пол.
— И аз помислих така.
Файтонът напусна гората и копитата на коня зачаткаха по асфалта.
— Толкова по въпроса с бързото оттегляне — въздъхна Мишел.
— Понякога е по-добре да се придвижваме бавно — дочу я кочияшът. — Противникът се хвана на уловката и в момента гони вятъра. Вече можете да се изправите.
Двамата едновременно дръпнаха одеялото и се настаниха на задната седалка.
Човекът на капрата се обърна да ги погледне.
— Разминахте се на косъм — рече.
— Така е — съгласи се Шон. — Откъде познаваш Кели Пол?
— Да не говорим по този въпрос.
— Току-що ни направи огромна услуга.
— Имали сте късмет, че тя е на ваша страна.
— Какви бяха онези в парка, които стреляха?
— Приятелката ти успя да види сметката на трима от тях. Направо им потроши кокалите. Изстрелите бяха дело на други двама, които явно имаха заповед да я ликвидират на място. За късмет нашите им попречиха. Както виждаш, не я улучиха, ама нещата бяха на косъм. Специалното ни оборудване свърши работа. Онези ще оживеят, а нашите хора ще разчистят след тях. Така полицията няма да може да регистрира инцидента. Официално нищо не се е случило.
— Изисква се доста голям натиск над определени хора — отбеляза Мишел.
— Очевидно — кимна кочияшът и се обърна напред.
— Значи Кели е планирала всичко, а? — обади се Шон.
— Тя планира всичко. Каза, че вие двамата сте острието, но всяко копие си има и дръжка, нали? — Мъжът бутна шапката на тила си. — Е, ние сме дръжката.
— Благодаря — прошепна Мишел. — Много сме ви задължени.
— Правили ли сте някога пълна обиколка с файтон? — подхвърли през рамо кочияшът.
— Не — отвърна Шон. — Но сега нямаме време.
— Обещаваме да я направим, но когато е по-топло — побърза да каже Мишел и хвърли предупредителен поглед към партньора си.
Файтонът наближи пресечката и намали ход.
— Малко по-надолу по улицата ви чака кола — каза кочияшът. — Червена тойота с четири врати. Човекът зад волана се казва Чарли.
Мишел разтърси ръката му.
— Още веднъж благодаря. Ако не бяха вашите момчета, сега щях да съм мъртва.
— Без тях всички щяхме да сме мъртви — отвърна мъжът. — А за да не се окаже, че трудът им е отишъл напразно, гледайте да останете живи.
Слязоха от файтона и поеха под дъжда. Не след дълго откриха колата и се насочиха към Пен Стейшън.
Изкараха ленд крузъра на Мишел от близкия гараж, заредиха го с гориво и още преди полунощ вече бяха на път. За всеки случай Мишел смени номерата на колата с предварително подготвения комплект, който можеше да издържи на всяка рутинна проверка.
Малко след като напуснаха Манхатън, Шон се наведе и сграбчи ръката й.
— Онзи човек правилно отбеляза, че се разминахме на косъм. Обаче този път косъмът беше прекалено тънък.
— Важното е, че сме живи — тръсна глава тя.
— Наистина ли?
Тя го стрелна с очи, после даде газ и смени платната.
— Какво искаш да кажеш?
— Питам се дали няма да стигнем до момента, в който косъмът ще се скъса и хората ще кажат: „Ех, ако беше минала не през тази врата, а през другата…“
— И двамата поемаме рискове. Ти също можеше да бъдеш на моето място.
— Но ти поемаш много по-големи рискове.
— И какво от това?
Той отдръпна ръката си и погледна встрани. Светлините на големия град в страничното огледало бавно се стопяваха в мрака.
— Добре де, какво от това? — настоя Мишел.
— Не знам докъде ще стигнем по този начин — въздъхна той.
— Мисля, че знаеш.
— Е, добре. Знам, че ако бяхме само двамата, ти щеше да си мъртва.
— Ти направи всичко възможно. Каква е алтернативата? Може би да не правим нищо?
— Май това щеше да е по-умно.
— Да, но само по отношение на личната ни сигурност. И не толкова умно за случая, който разследваме. Което по една случайност е нашата работа.
Шон не каза нищо. Тя изчака известно време и добави:
— И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.
— Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.
— Малцина го правят. Поне не доброволно.
— Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.
— Какво ще правим тогава?
— Животът предлага и други възможности, Мишел.
— Казваш го, защото сме спали заедно?
— Може би да — призна той.
— Значи имаме какво да губим?
— Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.
— Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.
— Не съм казал такова нещо.
— Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.
— Не го отричам.
— Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?
— Защото този живот не е за мен. Постоянно да се тревожа, че няма да се прибереш вкъщи.
Мишел отби в някакво отклонение, спря на банкета и издърпа ръчната спирачка.
— А как мислиш, че ще се чувствам аз, докато чакам да се прибереш?
— По същия начин — тихо отвърна той.
