Поредният вкоренен от майка ми рефлекс. Може да звучи изненадващо, но след това наистина се чувствам много по-сигурна. Лежа успокоена и будна, заслушана в дишането на дъщеря си и втренчена в пробягващите по листата лунни отблясъци. Струва ми се, че несъзнателно се помъчих да разчета нещо по дърветата, подирих някакви по-особени фигури, някакъв знак… Нощем, когато Черния призрак дебне навън, а ветропоказателят вие пронизително от върха на църковната кула, е по-лесно да повярваш в тези неща. Но този път не видях и не почувствах нищо, така че най-накрая заспах и сънувах, че Рейно стои край болничното легло на възрастен мъж с кръст в едната ръка и кибрит в другата.
Тази сутрин Арманд дойде по-раничко на приказки и шоколад. Беше с нова светла сламена шапка с червена панделка и изглеждаше доста по-свежа и жизнена от предишния ден. Бастунът с червената фльонга, който носи напоследък, си е жива преструвка, нещо като символ на нейното упорство. Поръча си chocolat viennois67 и парче от многопластовата ми торта с различни блатове и се настани на един висок стол. Жозефин, която ще ми помага в магазина, докато реши какво ще предприеме по-нататък, й хвърляше от кухнята притеснени погледи.
— Чух, че снощи тук е имало тупурдия — изтърси без заобикалки Арманд. Мекотата в очите й противоречеше на острия й тон. — Говори се, че оня дървеняк Муска вдигал циркове под прозореца ти.
Предадох й случилото се в колкото се може по-сдържани краски. Арманд ме слушаше внимателно.
— Само едно не мога да разбера, защо тая жена не го заряза още преди години. Баща му беше същият скапаняк. И на двамата са им развързани устите. За ръцете да не говорим — кимна жизнерадостно на Жозефин, която стоеше на прага с кана горещо мляко в ръка. — Винаги съм знаела, че един ден ще го направиш, момичето ми. Не ги оставяй да те разубедят.
Жозефин й се усмихна.
— Не се тревожи. Няма.
Откакто сме в Ланскене, никога не сме имали повече клиенти в неделя. Редовните ни посетители като Гийом, Нарсис, Арно и още неколцина не бяха много разговорливи, поздравяваха приятелски Жозефин и се държаха съвсем нормално.
Гийом цъфна към обяд заедно с Анук. В трескавостта на изминалите няколко дни не бях имала много време да разговарям с него, така че останах поразена от изумителната промяна. От невзрачния, окаян човечец нямаше и следа. Вървеше с бодра крачка, около врата му червенееше ярък шал, който му придаваше направо ослепителен вид. С крайчеца на окото си мярнах неясно кълбо в краката му. Чехълчо. Анук изтича покрай него, небрежно стиснала чантата си в ръка, и се гмурна под щанда да ме целуне.
— Маман! — прошепна в ухото ми. — Гийом си намери куче!
Той застана край вратата с пламнало лице. В краката му се мотаеше помиярче в кафяво и бяло.
— Шшт, Анук, кучето не е мое — лицето му изразяваше радост и притеснение. — Мотаеше се край „Les Marauds“. Предполагам някой е искал да се отърве от него.
Анук се зае да го храни с бучки захар.
— Рижия го намери — изчурулика тя, — чул го да скимти до реката. Така ми каза.
— Какво? Видяла си Рижия?
Анук кимна небрежно и погъделичка кучето, което се изтърколи доволно по гръб и излая весело.
— Толкова е сладичко. Ще го задържиш ли?
Гийом се усмихна с едва доловима тъга.
— Не мисля, слънчице. Нали разбираш, след Чарли…
— Но той се е загубил, няма къде другаде…
— Убеден съм, че има достатъчно добри хора, които с радост ще осигурят на такова мило създание прекрасен дом. — Гийом се наведе и нежно подръпна кученцето по ушите. — Добричкият малък приятел, толкова е жизнен.
— Как ще го кръстиш? — настоятелно.
Гийом поклати глава.
— Не мисля, че ще го задържа достатъчно дълго, за да има смисъл да го кръщавам, хубавице.
Анук ме изгледа с един от онези нейни смехотворни погледи и аз автоматично я предупредих с глава.
— Рекох си, че може би ще е добре да сложим една бележка на витрината — рече Гийом и се настани на бара. — Ей така, да видим дали някой ще си го потърси.
Сипах чаша мока и му я сервирах с няколко флорентинчета.
— Разбира се.
В следващия миг кученцето вече се бе настанило в скута му и похапваше от сладките. Анук ме погледна и ми смигна.
Нарсис ми донесе кошница цикории от оранжерията, но като видя Жозефин, извади от джоба на палтото си букет червени анемонии, които й поднесе, измърморвайки, че щели да поосвежат атмосферата.
Тя се изчерви, но явно жестът му я трогна и се опита да му благодари. Нарсис се измъкна смутен, като свъсено повтаряше, че няма за какво.
След добронамерените дойдоха любопитните. По време на службата бе плъзнал слух, че Жозефин Муска се е изнесла в „La Praline“ и през цялата сутрин потокът от посетители не намаля. Жолин Дру и Каро Клермон се появиха в еднакви пролетни манта и копринени шалове, за да ме поканят на благотворителен чай на Връбница.
Като ги видя, Арманд се изкиска доволно.
— Леле-мале, неделното модно ревю!
Каро я изгледа с раздразнение.
— Наистина не би трябвало да си тук, маман — каза укорително. — Знаеш какво каза докторът, нали?
