Шоколад полностью

Колко съм ги слушал тия приказки. За нечистоплътността и тъпотата й, за това как краде, как не умее да върти домакинството. От мен не се иска да имам мнение по тези въпроси. Задължението ми е да предложа съвет и утеха. Обаче вечните му оправдания, убедеността му, че ако не се бил оженил за нея, щял да извърши велики дела, направо ме отвращават.

— Не сме тук, за да разпределяме вината помежду ви — смъмрих го, — а за да мислим как да спасим брака ти.

Той изведнъж помръкна.

— Съжалявам, pere, не… не биваше да говоря така — помъчи се да звучи искрено, между устата му лъснаха зъби като бивни. — Не си мисли, че не я обичам, pere. Така де, искам да си я върна, нали?

Че как иначе. Да му готви. Да го глади. Да му върти кафенето. И за да докаже на приятелчетата си, че никой не може да прави Пол-Мари на глупак, никой. Лицемерието му ме убива. Той наистина трябва да я спечели обратно. С това съм съгласен. Но не и от такива подбуди.

— Ако си я искаш обратно, Муска — леко дръпнато започнах аз, — трябва да ти кажа, че до момента се справяш забележително зле.

Той се сепна.

— Ама в какъв смисъл…

— Не ставай глупак.

Божичко, pere, как си проявявал толкова търпение с тези хора?

— Заплахи, ругатни и на всичкото отгоре снощната ти пиянска изцепка. Как си представяш, че това ще ти бъде от полза?

Помръкна.

— Не мога да допусна, че ще й се размине, pere. Всички говорят как жена ми ме е напуснала. И тази кучка Роше, дето си вре носа в чуждите работи… — злобните му очички станаха като цепки зад очилата. — Ако нещо се случи с лигавия й магазин, ще си го е заслужила. Така ще се отървем завинаги от нея.

Изгледах го строго.

— Нима?

Последното бе твърде близо до собствените ми мисли, mon pere. Бог да ми е на помощ, но когато видях оная лодка да гори… Първично доволство, несъответстващо на ранга ми, езически порив, какъвто не би трябвало да изпитвам. Водих вътрешна борба с него, mon pere, в малките часове на нощта. Потиснах го у себе си, но също като глухарчетата то се върна и пусна упоритите си мънички коренчета. Вероятно тази е била причината… имам предвид, че разбрах… поради която му отвърнах по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Какво си намислил, Муска?

Той промърмори нещо едва чуто.

— Ами нещо като пожар? Би било твърде удобно?

Усетих как яростта раздува ребрата ми. Вкусът й, едновременно металически и сладникав, изпълни устата ми.

— Като пожара, който ни отърва от циганите?

Мазна усмивка.

— Защо не. Тия съборетини крият огромен риск от пожар.

— Чуй ме — при мисълта, че може да е приел мълчанието ми за съгласие, ме обзе внезапен ужас. — Ако можех да предположа… ако изобщо ми бе минало през главата… че е възможно да си замесен в това… ако с онзи магазин стане нещо… — сграбчих го за раменете, пръстите ми се врязаха в пухкавата му плът.

Изгледа ме наскърбен.

— Но, pere… нали сам казахте, че…

— Нищо не съм казвал! — гласът ми отекна над площада — та-та-та! — и побързах да се успокоя. — Категорично не съм имал предвид да… — покашлях се, в гърлото ми внезапно бе заседнала буца. — Не живеем в Средните векове, Муска — изрекох ясно. — Никой няма право… да тълкува… Божиите закони според собствените си нужди. Нито законите на обществото — добавих отчетливо, без да свалям поглед от очите му. Роговиците бяха жълти като зъбите му. — Разбрахме ли се?

— Да, mon pere — отвърна обиден.

— Защото ако нещо стане, Муска, независимо какво: счупен прозорец, огън… каквото и да е… — по-висок съм от него с цяла глава. При това съм по-млад и по-здрав. Отвръща инстинктивно на физическата заплаха. Подбутвам го леко и прилепя гръб към стената. Едва сдържам гнева си. Фактът, че се е осмелил… че изобщо е могъл да си помисли… да заеме ролята ми, pere. Че е бил той, жалкият, самозаблуждаващ се пияница. Че ме е забъркал в цялата тази работа. Че сега съм длъжен да защитавам жената, която ми е враг. Едва се сдържам. — Дръж си ръцете далеч от този магазин, Муска. Ако трябва да се свърши нещо, аз ще се погрижа. Ясно ли е?

Вече е поомекнал, пристъпът е отминал.

— Да, mon pere.

— Остави всичко на мен.