Вчера се появи с поднос цветя от Нарсис и ги разсади в прясно обърнатата леха край къщата на Арманд.
— Взех й л-лавандула, иглика, лалета и нарциси. Харесва ярките, ароматни цветя. Зрението й вече не е много добро, затова избрах и люляк, шибой и зановец, както и още няколко вида, които ще може да вижда — усмихна се свенливо. — Искам да ги посадя преди рождения й ден.
Попитах го кога е родена Арманд.
— На двайсет и осми март ще стане на осемдесет и една. Вече съм й из-змислил подарък.
— Наистина ли?
Той кимна.
— Мисля да й купя копринен комбинезон — сякаш искаше да се застрахова предварително. — Тя обича хубавото бельо.
Едва сдържах усмивката си, за да отвърна със сериозен тон, че идеята е чудесна.
— Ще трябва да отида до Ажен. Но м-майка не бива да разбере, че ще припадне — засмя се. — Може да й организираме празненство. Един вид да я приветстваме в новото й десетилетие.
— Защо да не я попитаме какво мисли по въпроса? — предложих.
Анук се прибра в четири капнала от умора и радостно превъзбудена, в кал до ушите. Докато й приготвя вода да се изкъпе, Жозефин направи чай с лимон. Свалихме мръсните дрехи и Анук потъна в горещата вана, ухаеща на мед. После всички седнахме да закусим с pains au chocolat и brioche70 с конфитюр от малини и сладки кайсии от оранжерията на Нарсис. Жозефин ми се видя замислена, въртеше бавно в ръка един плод.
— Тоя човек не ми излиза от главата — изплю камъчето най-накрая. — Нали се сещаш, дето мина оттук сутринта.
— Рижия.
Тя кимна.
— Пожарът на лодката му… — подметна колебливо. — Според теб не е било случайно, нали?
— Той така предполага. Каза, че миришело на бензин.
— Как мислиш, какво ще направи… — думите с мъка се откъсваха от устните й, — ако разбере кой е.
Свих рамене.
— Нямам представа. Защо, да не би да имаш някакви подозрения?
— Не. Но ако някой знае… и не каже… — изстреля бързо, но фразата увисна незавършена във въздуха. — Дали той… искам да кажа… дали ще го…
Вдигнах глава към нея. Избягваше погледа ми, продължаваше да върти кайсията в ръката си. Изведнъж в мислите й ми се мярна струйка дим.
— Знаеш кой го е направил, нали?
— Не.
— Ако знаеш нещо, Жозефин…
— Нищо не знам — отвърна безстрастно. — Де да знаех.
— Добре. Никой не те обвинява — постарах се гласът ми да прозвучи нежно, предразполагащо.
— Казах ти, че нищо не знам! — повтори високо. — Наистина. Освен това той си тръгва, нали сам го каза. Не е тукашен и изобщо не биваше… — прегриза изречението, внезапно стиснала зъби.
— Аз пък го видях тая сутрин — обади се Анук с пълна уста. — Ходих му на гости.
Погледнах я с любопитство.
— Той говори ли с теб?
Кимна енергично.
— Естествено. Каза, че другия път ще ми направи лодка, съвсем истинска, дето няма да потъва. Ако нали, ония коп’лета не я подпалят — имитира акцента му доста успешно. В устата й се перчат озъбените призраци на неговите думи.
Извърнах глава, за да скрия усмивката си.
— Къщата му е суперска — продължи Анук. — Пали си огън насред пода. Покани ме да му ходя на гости, когато си поискам. Упс! — вдигна виновно ръка пред устата си. — Обаче ако не ти кажа — театрална въздишка. — Ама аз ти казах, маман, нали?
Прегърнах я и се засмях.
— Вярно, каза ми.
Жозефин изглеждаше ужасена.
— Според мен не бива да ходиш там — обърна се тя притеснено към нея. — Та ти не го познаваш добре. Може да е опасен.
— Мисля, че всичко е наред — намигнах на Анук. — Поне докато ми казва.
Тя ми смигна в отговор.
