Шоколад полностью

Усмихна ми се през стиснати устни. Станала е някак по-уверена, върви с изправен гръб и високо вдигната глава, прихваща стойката и жестовете на Виан Роше.

— Вече съм Жозефин Боне, pere.

— Не и пред закона, мадам.

— Хич не ме интересува този закон.

— Божият закон — наблягам умишлено и я поглеждам укорително. — Молих се за теб, ma fille, за твоето избавление.

Засмя се, но не злонамерено.

— Значи молитвите ви са били чути, pere. Никога не съм била по-щастлива.

Като непревземаема крепост е. Само една седмица в компанията на онази жена и вече говори с нейния глас. Смехът им е непоносим. Усвоили са подигравателния тон на Арманд, непрекъснато ме предизвикват и ме правят на глупак, а това ме вбесява. Вече усещам как в душата ми се разлива слабост, pere, нещо, на което си мислех, че съм неподатлив. Докато наблюдавам chocolaterie оттатък площада, пъстрата витрина, сандъчетата с нацъфтяло в розово, червено и оранжево мушкато, подредени по балконите и от двете страни на вратата, усещам как у мен коварно се прокрадва съмнението, устата ми се изпълва със слюнка при спомена за сладостните аромати, с които е пропито това място. Сметана, плодови бонбони и карамел, неустоим коктейл от коняк и свежи какаови зърна. Ухание на женска коса точно там, където тилът потъва в нежната трапчинка и се слива с главата. Аромат на зрели кайсии, топъл козунак и канелени кифлички, на чай с лимон и момина сълза. Благовоние, попило във вятъра и литнало като победно знаме; следа, оставена от сатаната, не зловеща, както ни учеха като деца, а най-ефирният, най-чувствен полъх, богата есенция, събрана от хиляди билки, омайваща главата и раздираща духа. Стоя пред „Сен Жером“ с повдигната към вятъра глава, жаден да доловя този божествен парфюм. Той тревожи съня ми, нощем се будя облян в пот, изнемогващ от глад. Сънувам как поглъщам тонове шоколади, плувам сред шоколади, които не са хрупкави, а меки като плът, към тялото ми зейват хиляди усти, които ме поглъщат на малки хапки. Да умра от нежната им ненаситност е кулминацията на всяко познато изкушение. В такива моменти почти съм склонен да разбера Арманд Воазен, която с всяка екстатична хапка излага живота си на риск.

Казах почти.

Знам своя дълг. Сега, когато реших епитимията ми да включва и тези неочаквани моменти на пропадане, спя съвсем малко. Имам болки в ставите, но така поне имам за какво друго да мисля. Физическото удоволствие е пролуката, през която сатаната провира своите пипала. Избягвам сладостните аромати. Ям по веднъж на ден, при това най-прости и лишени от мирис храни. Когато не съм отдаден на задълженията си към паството, работя в църковния двор, прекопавам лехи, плевя около надгробните плочи. През последните две години хората доста са занемарили тези обязаности и сега, когато се разхождам из някога изрядния църковен двор, ме обзема безпокойство. Лавандула, майорана, енчец и градински чай са избуяли неконтролируемо сред треви и лилави магарешки бодили. Има толкова много разсейващи миризми. Бих предпочел спретнати лехи от храсти и цветя, може би в цветарници околовръст. Изобилието ме смущава, в него има нещо богохулно, някакъв див порив на живота, растенията се задушават едно друго в отчаян опит за надмощие. Да господаруваме над всички тях, така пише в Библията. Не се чувствам господар. По-скоро ме обзема безпомощност, понеже докато копая, подкастрям и режа от едната страна, стегнатите редици на зелената армия напират от другата, изплезили подигравателно дългите си езици срещу моите усилия. Нарсис явно се забавлява, хвърля ми презрителни погледи.

— По-добре вземи засади нещо, pere, запълни празните пространства с нещо красиво. Иначе никога няма да се отървеш от буренака.

Прав е, разбира се. Поръчах сума ти цветя от оранжерията му, култивирани растения, които ще засадя в лехи. Харесват ми белите бегонии и дребните перуники, също и бледожълтите далии и великденските люляци — не миришат, но са тъй прекрасни с претенциозните си, кичести листца. Красиви, но не завоевателни, обещава Нарсис. Природата, опитомена от човека.

Виан Роше идва да види какво правя. Не й обръщам внимание. Носи тюркоазнозелен пуловер и дънки, обута е в пурпурночервени велурени ботуши. Косата й се ветрее като пиратски флаг.

— Чудесна градина — отбелязва и ръката й се плъзва над растенията. Свива юмрук и го разтваря пред лицето си, вдъхвайки аромата. — Букет от билки. Маточина и мащерка, градински чай…

— Не им знам имената — прекъсвам я рязко. — Не съм градинар. Пък и са само плевели.

— Обичам плевелите.

Как иначе. Сърцето ми набъбва от ярост… може би е от аромата? Изправих се, затънал до хълбоците в буйните треви, и усетих леко изпукване в долните прешлени.

— Мога ли да ви попитам нещо, мадмоазел?

Погледна ме хрисимо, усмихна се.

— Бихте ли ми казали какво целите, като насърчавате енориашите ми да изтръгват корените на живота си, да изоставят сигурността си…

Погледна ме безучастно.

— Корените на живота си? — извъртя глава към купчината бурени край пътеката.

— Имам предвид Жозефин Муска — не й позволих да продължи.