— О! — откъсна стръкче зелена лавандула. — Тя не беше щастлива.
Явно според нея това обяснява всичко.
— А сега, когато наруши брачната си клетва, когато изостави всичко, което имаше, когато се раздели с предишния си живот, мислите ли, че е по-щастлива?
— Разбира се.
— Чудесна философия — не се сдържах, — особено ако сте човек, който не вярва в греха.
Засмя се.
— Ами аз не вярвам. Ни най-малко.
— Тогава ми е жал за горкото ви дете — изсъсках язвително. — Отгледано без Бог и без морал.
Отговорът ми явно не й се хареса.
— Анук може да различава доброто от злото — каза и веднага разбрах, че този път съм стигнал до сърцето й. Точка за мен. — Що се отнася до Бог… — млъкна посред изречението, — не мисля, че бялата якичка ви дава неотменимо право на достъп до божественото — довърши по-меко. — Не мислите ли, че тук ще се намери място и за двама ни?
Не я удостоих с отговор. Толкова ми е ясна зад цялата си фалшива толерантност.
— Ако наистина искахте да извършите добро — казах след малко с достойнство, — щяхте да убедите мадам Муска да преосмисли прибързано взетото решение. И да вразумите Арманд Воазен.
— Да я вразумя ли? — направи се на недоразбрала, но много добре знае какво имам предвид.
Повторих повечето от това, което бях казал и на кучето пазач. Арманд е стара, започнах, вироглава и упорита. Нейното поколение трудно приема постиженията на съвременната медицина. Колко са важни диетата и лекарствата. Упоритият отказ да приеме фактите.
— Но Арманд се чувства добре там, където е — явно си вярва. — Не иска да напусне дома си и да отиде в старчески дом. Иска да умре там, където е живяла.
— Няма право! — гласът ми изплющя над площада. — Това не е нейно решение! Може да живее още дълго, защо не и десет години…
— Едното не изключва другото — този път ме укорява. — Все още е подвижна, енергична, независима…
— Независима! — Едва съумявам да прикрия възмущението си. — Когато само след шест месеца ще ослепее напълно? Тогава какво ще прави?
За пръв път ми се стори объркана.
— Не разбирам — каза след малко, — Арманд си вижда съвсем добре, нали? Искам да кажа, та тя не носи дори очила?
Изгледах я строго. Не знаеше.
— Не сте говорила с доктора, нали?
— Защо? Арманд…
Прекъснах я.
— Арманд има проблем. Проблем, който систематично пренебрегва. Ясно ли ви е сега колко е упорита. Отказва да го приеме дори пред себе си, дори пред семейството си…
— Кажете ми, моля ви — очите й са твърди като ахати.
Казах й.
Отначало Арманд се направи, че не разбира за какво й говоря. После премина в по-горна октава и настоя да й кажа кой си е отворил устата, като в същото време обяви, че непрекъснато си вра носа в чуждите работи и че изобщо нямам представа какви ги дрънкам.
— Арманд — успях да се включа, докато си поемаше дъх. — Кажи ми. Обясни ми какво означава диабетна ретинопатия…
Сви рамене.
— И аз искам да знам защо оня овчи доктор се е раздрънкал пред цялото село — избухна тя. — Защо ме третира като човек, неспособен да взима решения за себе си — изгледа ме сърдито. — А ти не си по-добра от него, мадам. Само ме къткаш, отрупваш ме с грижи… Не съм дете, Виан.
— Това ми е известно.
— Е, радвам се — протегна се към оставената до лакътя й чаша. Забелязах предпазливостта, с която я подхвана между пръстите си, видях как внимателно провери дали я е хванала добре, преди да я вдигне. Не тя, аз съм била сляпата. Бастунът с червената фльонга, внимателните движения, недовършеният гоблен, скритите под широкополи шапки очи…
— И без друго нищо не можеш да направиш — продължи след малко по-меко. — Доколкото разбрах, е нелечимо, така че не засяга никой друг, освен мен — сръбна от чая си и изкриви лице. — Лайка — отрони без капчица ентусиазъм. — Абсорбирала токсините. Като котешка пикня е — върна чашата на мястото й със същото внимателно движение.
— Липсва ми четенето. Вече ми е много трудно да виждам буквите, но Люк ми чете понякога. Помниш ли как го накарах да ми почете Рембо при първата ни среща?
Кимнах.
— Говориш, като че ли е било преди години.
— Така си е — гласът й бе слаб, почти равен. — Получих онова, което мислех, че никога няма да имам, Виан. Внукът ми идва при мен всеки ден. Говорим си като големи хора. Добро момче е, толкова е мил, че дори му домъчнява за мен по мъничко…
— Той те обича, Арманд. Всички те обичаме.
Изкикоти се.
— Е, чак пък всички. Но това няма значение. Всичко, за което някога съм мечтала, го имам тук и сега. Къщата ми, приятелите ми, Люк… — изгледа ме настойчиво. — Няма да допусна някой да ми отнеме всичко това — обяви войнствено.
— Не разбирам. Никой не може да те принуди…
