— С удоволствие ще дойда, Шърли — каза тоново мис Хелстоун. — Копнея да чуя шума на вълните, океанските вълни, и да ги видя такива, каквито съм ги виждала в мечтите си — надигащи се стени от зелена светлина, изпъстрени с изчезващи и появяващи се гребени от пяна, по-бяла от лилия. С радост бих минала край бреговете на онези самотни скалисти островчета, където чайките живеят и се размножават необезпокоявани от никого. Ще тръгнем по стъпките на древните скандинавци, на викингите — оттам почти се виждат бреговете на Норвегия. Радостта, която изпитвам и която е породена от вашето предложение, е доста смътна, но все пак това е радост. — Сега ще си мислите ли за скалите на Фитфулхед, когато лежите будна в нощта, за писъците на чайките, летящи около тях, й за вълните, разбиващи се върху им, вместо за гробовете под готварницата в задната част на дома ви?
— Ще се опитам. И вместо мислите ми да витаят около останки от покрови, части от ковчези и човешки кости, ще си представям тюлени, които лежат на слънце по безлюдните брегове, където не стъпва кракът нито на рибаря, нито на ловеца; ще си представям ниши в скалите, пълни със снежнобели яйца в гнезда от водорасли, неподплашени птици, чиито щастливи ята скриват белите пясъци.
— А какво ще стане с онова необяснимо бреме, за което казвате, че тегне на душата ви?
— Ще се постарая да го забравя, люшкана от вълните на голямата бездна, над стадо китове, които се гмуркат сред тътена на сивата вода и идват откъм зоната на ледовете — стотици китове, които се обръщат, проблясват и разпенват водата след своя водач, толкова огромен, появил се сякаш на този свят още преди Потопа, подобен на онова същество, което клетият Смарт90 е имал предвид, когато е написал това:
Надявам се, че нашият кораб няма да срещне по пътя си такова стадо, каквото вие описахте, Каролайн. Предполагам, че си представяте как тези морски гиганти пасат по склоновете на „вечните хълмове“, поглъщайки странната си паша из долините, над които се полюшват вълни. Не бих искала корабът ни да бъде обърнат от водача на подобно стадо.
— Предполагам, че очаквате да видите морски сирени, Шърли?
— Поне една — за по-малко не мога и да помисля. Освен това тя трябва да се появи по следния начин: аз ще се разхождам сама по палубата през някоя късна августовска вечер, като съзерцавам и същевременно съм съзерцавана от пълната луна. В този момент нещо бяло трябва да се появи на повърхността на морето, над което луната е застинала в своето великолепие — това нещо проблясва и се потапя, след което отново изплува. Струва ми се, че чувам как извиква отчетливо — тогава ви довеждам от каютата и ви показвам един образ, издялан сякаш от алабастър, който се надига над разливащата се вълна. И двете виждаме дългите коси, вдигнатата снежнобяла ръка, овалното огледало, блеснало като звезда. Съществото се приближава — вече се вижда човешкото лице. То е като вашето и неговите чисти и правилни (извинете ме за определението, но то е подходящо), неговите чисти и правилни черти не са загрозени от бледността му… То гледа към нас, но не с вашите очи. В погледа му виждам неестествен и лукав пламък — то ни вика. Ако бяхме мъже, щяхме веднага да скочим, забелязали този знак, а студените вълни нямаше да ни възпрат по пътя ни към още по-студената изкусителка. Но тъй като сме жени, ние си оставаме на своите безопасни места, макар и не без чувство на ужас. Тя прочита невъзмутимостта в погледите ни и се чувствува безсилна, гняв изкривява лицето й. Не може да ни омагьоса, но ще ни изплаши — надига се и цялото й тяло се плъзва по тъмната стена на вълната. Чудовищна изкусителка! Ужасяващо подобие на нас самите! Не ви ли обзема радост, Каролайн, когато най-сетне с див писък тя се гмурва в дълбините?
— Но, Шърли, тя не е като нас — ние не сме нито изкусителки, нито ужасни същества, нито пък чудовища.
— Говорят, че някои от нас са и трите неща. Има мъже, които приписват подобни качества на жените.
— Мили мои — намеси се мисис Прайър, — не ви ли се струва, че във вашия разговор през последните десет минути въображението ви доста се поразвихри?
— Но нима има нещо лошо в това, госпожо?
— Знаем добре, че сирените не съществуват — защо тогава да говорим така, сякаш ги има? Как може да проявявате интерес към нещо, което е измислица?
— Не зная — отвърна Шърли.
— Мила моя, струва ми се, че имаме посетител. Чух стъпки по алеята, докато вие си говорехте. А това не е ли скърцането на градинската порта?
Шърли отиде до прозореца.
— Да, някой идва — каза тя, като тихо се извърна настрани.
Докато се връщаше към мястото си, някаква руменина заля лицето й, а в очите й проблесна пламъче, което едновременно оживи и смекчи погледа и. Тя повдигна ръка към лицето си, сведе очи надолу и потъна в замислено очакване.
