— Всичко е много просто и ясно — тези войници изложиха на риск живота си, за да защитят моята собственост и предполагам, че имат право да се възползуват от благодарността ми. А ранените са хора като нас и мисля, че сме длъжни да им помогнем. Мисис Джил!
Тя се извърна и извика с глас, който бе по-скоро отчетлив, отколкото мек. Той отекна между облицованите с дъб стени на вестибюла и кухненските врати по-ясно и от камбанен звън. Мисис Джил, която бе заета с приготвянето на хляба, се появи, като ръцете и престилката и свидетелствуваха, че току-що е излязла от кухнята — не бе посмяла да изчисти тестото от пръстите си, нито пък да изтупа брашното от дрехите си. Господарката и никога досега не бе повиквала някоя прислужница с подобен глас, с изключение на един път, когато бе видяла през прозореца Тартар да се бие с други две кучета, собственост на кираджии, като всяко едно от тях спокойно можеше да се мери с него по големина, макар не и по смелост, а господарите им стояха край тях и окуражаваха своите питомци, докато Тартар бе сам; тогава тя наистина бе повикала Джон така, сякаш бе настъпил денят на страшния съд; но още недочакала прислужника да се появи, беше изскочила навън без боне на главата си и след като бе заявила на кираджиите, че ги смята за хора в много по-малка степен от трите звяра, които се въргаляха в праха пред нея, сграбчила с две ръце шията на най-голямото куче, се бе опитала да го откъсне от раздраното и окървавено око на Тартар, около което се бяха впили отмъстителните зъби на противника му. Веднага се притекоха пет-шестима мъже, за да й помогнат, но Шърли изобщо не им благодари. „Ако имаха добри сърца, щяха да се притекат още в началото“ — заяви тя. Шърли не продума на никого до края деня, а часовете до вечерта прекара край камината в грижи за Тартар, който лежеше окървавен, схванат и отекъл върху една постелка в нозете й. От време на време тя тайничко проливаше по някоя сълза над него и нашепваше най-нежни думи на състрадание и привързаност, при чиято музика старият и покрит с белези воин и отвръщаше с признателност, като близваше ръката или сандала й наред със собствените си аленеещи рани. Що се отнася до Джон, седмици наред господарката му се държеше много хладно с него.
Припомнила си тази случка, мисис Джил се появи „цялата изтръпнала“, както самата тя се изрази. Без да се впуска в подробности и с твърд глас мис Кийлдар продължи с въпроси и нареждания. Гордият и дух бе дълбоко засегнат от това, че в подобен момент Фийлдхед бе проявил негостоприемството на една скъперническа колиба. Негодуванието на този дух можеше да се отгатне по развълнуваното й сърце — то яростно се бунтуваше под дантелите и коприната, които го покриваха.
— Колко време измина, откакто получихте известие от тъкачницата?
— Още няма час, мадам — утешително отвърна икономката.
— Цял час! Можехте да кажете и ден вместо час. Те сигурно вече са се обърнали към някое друго място за помощ. Веднага изпратете някой при тях, за да им каже, че всичко, което се намира в този дом, е на положение на мистър Мур, мистър Хелстоун и войниците. Направете с това!
Докато се изпълняваше заповедта, Шърли се отдалечи и застана до прозореца притихнала и необщителна. Когато мисис Джил се появи отново, господарката на Фийлдхед се обърна — по бледото й лице се бе разляла аленината, която се ражда от болезненото вълнение, а в погледа и мъждукаше онази искра, която гневът разпалва в тъмните очи.
— Всичко от килера за храна и избата за вино да се извади, да се натовари на коли и да се закара в клисурата. Ако в къщата няма достатъчно хляб или месо идете до хлебаря и месаря и им поръчайте да изпратят каквото могат — всъщност аз сама ще проверя.
Тя излезе.
— След малко всичко ще бъде наред, ще й мине след половин час — прошепна Каролайн на мисис Прайър. — Качете се горе, мила госпожо — съчувствено каза тя. — И опитайте се да се успокоите. Сигурна съм, че преди още да е изминал денят, Шърли ще обвинява себе си много повече, отколкото вас.
След още малко уверения и убеждения мис Хелстоун успя да успокои развълнуваната дама. Каролайн я придружи до стаята й, обещавайки да се върне отново, когато нещата се оправят, след което я напусна, за да види, както самата тя се изрази, „дали не може да бъде полезна с нещо“. Съвсем скоро се оказа, че може да бъде от голяма полза, тъй като свитата на прислугата във Фийлдхед съвсем не можеше да се нарече многобройна, а точно в този момент господарката бе намерила работа за всяка ръка, която й бе подчинена, както и за своите две ръце. Деликатното добродушие и сръчността, с които Каролайн се зае да помага на икономката и прислужниците (всички те бяха някак си поуплашени от необичайното настроение на своята господарка), веднага оказаха своето благотворно влияние, като това улесни помощниците и усмири главнокомандуващата. Някой случаен поглед или усмивка от страна на Каролайн незабавно предизвикваха същата усмивка и у Шърли. Каролайн тъкмо бе понесла една тежка кошница нагоре по стълбите откъм килера.
