— Правилно разсъждавате — той вече изяви желание за това. А мисис Йорк, която подобно на вас е склонна да счита разбойниците за мъченици, а мен и особено мистър Хелстоун за убийци, в този момент, струва ми се, е погълната изцяло от тежката задача да напълни колата с пухени дюшеци, възглавници, подложки, одеяла и какво ли не още. Жертвите съвсем не могат да се оплачат от липса на внимание, уверявам ви. Мистър Хол, любимият ви пастор, е при тях още от шест часа; поучава ги, моли се с тях и ги обслужва като милосърдна сестра. А добрата приятелка на Каролайн, мис Ейнли, тази изключително скромна стара мома, изпрати цял запас от марля и бинтове, който може да се сравни по мащаб с пратката от месо и вино на една друга дама.
— Достатъчно. А къде е сестра ви?
— На сигурно място. Настаних я за една нощ при мис Ман, а тази сутрин и двете се отправиха към Уъруд Уелс (място, добре известно с минералните си извори), където ще останат няколко седмици.
— А пък мистър Хелстоун ме настани у дома си! Вие мъжете се смятате за много умни! Приветствувам идеята ви и се надявам, че вкусът й, докато я предъвквате, ви доставя удоволствие. Каквито сте умни и разумни, защо не сте и всезнаещи в същото време? Как става така, че събитията се нижат под самите ви носове, а вие нищо не подозирате? Сигурно трябва да е така, в противен случай нямаше да изпитваме неповторимото удоволствие, че сте надхитрени. Да, приятелю, можете да се взирате в лицето ми колкото си щете, но нищо няма да прочетете там.
И действително Мур, изглежда, не разбираше нищо.
— Сега си мислите, че съм една опасна представителка на моя пол, нали?
— Най-малкото особена.
— А Каролайн — и тя ли е особена?
— Да, посвоему.
— Посвоему! Как посвоему!
— Вие я познавате толкова добре, колкото и аз.
— И тъй като я познавам, смея да твърдя, че тя не е нито ексцентрична, нито непокорна — не е ли така?
— Зависи…
— Но у нея няма нищо мъжко?
— Защо насочвате разговора все към нея? Нима я считате за ваша противоположност в това отношение?
— Това е вашето мнение несъмнено — но няма значение. У Каролайн няма нищо мъжко, нито пък е от онези жени, които преливат от енергия.
— Виждал съм я да избухва.
— Аз също съм я виждала, но не го е правила с мъжки плам. Нейното избухване е кратко, то е като искрящ пламък, който лумва, проблясва и изчезва…
— И я оставя изплашена от собствената й дързост. Описанието се отнася и за други, а не само за Каролайн.
— Това, което искам да кажа, е, че мис Хелстоун, макар да е крехка, покорна и искрена, все пак има в себе си сили да се противопостави дори на проникновението на мистър Мур.
— Какво сте направили вие двете? — изведнъж попита Мур.
— Закусвали ли сте?
— Каква е тази ваша обща тайна?
— Ако сте гладен, мисис Джил ще ви даде нещо да хапнете. Влезте в дъбовата гостна и дръпнете звънеца — ще ви обслужат както в някоя странноприемница. Ако пък предпочитате, можете да се върнете в клисурата.
— Нямам никакъв избор — трябва да се връщам. Довиждане. При първа възможност ще дойда да ви видя отново.
Докато Шърли разговаряше с Мур, Каролайн се качи на горния етаж при мисис Прайър. Тя завари тази дама дълбоко разтревожена. Мисис Прайър не би признала, че привързаността на мис Кийлдар е наранила чувствата й, но бе ясно, че някаква скрита болка не й даваше покой. За всеки друг, освен за човек с душа сродна на нейната тя щеше да изглежда безчувствена към кротките и нежни грижи, с които мис Хелстоун се стараеше да й вдъхне спокойствие. Но Каролайн знаеше, че макар и да изглеждаше незатрогната, мисис Прайър ги приемаше и ценеше, че те наистина й помагаха да се възстанови.
— Липсват ми самоувереност и решителност — каза тя най-накрая. — Никога не съм притежавала тези качества и въпреки това мисля, че мис Кийлдар досега би трябвало добре да е опознала характера ми, да е разбрала, че аз винаги изпитвам болезнена необходимост да постъпвам правилно, да правя добро. Способността ми да вземам решения бе поставена на необикновено изпитание и това ме обърка, особено след тревогите на изминалата нощ. Не бях в състояние да се осмеля да взема бързо решение вместо друг, но се надявам, че липсата ми на твърдост няма да има някакви сериозни последици.
На вратата леко се почука, след което тя се отвори наполовина.
— Каролайн, елате тук — тихо каза един глас.
Мис Хелстоун излезе. В коридора стоеше Шърли с вид на каещо се, засрамено и притихнало дете.
— Как е мисис Прайър? — попита тя.
— Доста помръкнала — отвърна Каролайн.
— Постъпих много зле с нея, много непочтително и неблагодарно — каза Шърли. — Колко невъзпитано бе от моя страна да се нахвърля върху нея по такъв начин, и то за нещо, за което тя няма никаква вина, а само е проявила малко повече съвестност. Но сега искрено съжалявам за постъпката си — предайте и това и я попитайте може ли да ми прости.
Каролайн изпълни заръката с огромно удоволствие. Мисис Прайър се надигна и се приближи до вратата. Тя ненавиждаше необузданото държане и се ужасяваше от него както всички скромни хора. Успя само да изрече с потрепващ глас:
