Имаше нужда от телефон и място, където да се измие. В Италия обаче може и да имаше много обществени тоалетни, но колко бяха онези, в които би могъл да влезе, както изглеждаше в момента, без хората да се разкрещят ужасени? Най-добри шансове му даваха бензиностанциите, но до момента малкото, покрай които бе минал, още бяха затворени.
Стигна покрайнините на Перуджа и последва знаците към А–1 — главната автострада на Италия. Карането по нея бе платено, но без досадни ограничения на скоростта и с много отбивки, където предлагаха пълно обслужване. Единственият му проблем беше, че всички те бяха ярко осветени.
Но нямаше избор.
Носеше се със сто и петдесет километра в час, когато силен порив на вятъра разклати колата и секунди по-късно заваля. Изведнъж престана да вижда каквото и да било, но чувстваше свръхестествено спокойствие — сякаш някой бе изпомпал всичкия адреналин от кръвта му.
Погледна в огледалцето, видя, че няма никой зад него, спря на банкета и методично опита всички превключватели и бутони, докато разбере как се задействат предните чистачки. После отново потегли.
Местата за почивка не бяха толкова много, колкото в Щатите. Когато стигна първото, вече наближаваше полунощ. Намираше се на няколко километра южно от Флоренция. Отби на паркинга. Повечето коли и камиони бяха оставени по-близо до постройката, така че той откара роувъра в далечния край, където шансовете за нежелана среща с някой бяха по-малки. После запали лампата в купето и се погледна в огледалото.
Беше по-зле, отколкото очакваше. Яката на ризата му бе подгизнала в кръв, която не беше ясно негова ли е, или чужда. Бузите му бяха буквално щриховани с порезни рани и одрасквания от дългото падане по склона, а отстрани на главата му кожата бе разпорена от нещо, за което нямаше спомен. Докосна мястото с пръст и побърза да го дръпне: кръвта там още течеше и косата наоколо се бе сплъстила.
Изключи лампичката, отвори вратата и излезе под ледения дъжд. Бегъл поглед го увери, че дрехите му са в безнадеждно състояние. Якето му беше цялото в кръв. Имаше кръв и по ризата и панталоните си. Кръвта на Ацети, неговата собствена и кръвта на човека, когото беше убил.
Какво можеше да направи? Ако постоеше на дъжда достатъчно дълго, щеше ли да се измие? По-вероятно само щеше да му докара пневмония. Съблече се по тениска — тя беше останала почти чиста — и накисна дрехите си в мазна локва дъждовна вода. Макар от миризмата на масло да му се повдигаше, използва ризата си, за да избърше първо кръвта от лицето, а после и от якето си. Приключил с това, облече якето направо върху тениската и вдигна капака на колата. Двигателят беше забележително чист, но тук-там все пак се бе събрала достатъчно мръсотия, за да скрие кървавите петна по панталоните си под слой грес и масло.
След това, куцукайки, тръгна през паркинга под дъжда към ресторанта над магистралата. Идващият насреща му бизнесмен го изгледа странно, но не каза нищо. Което беше окуражителен знак.
Влезе в заведението и се озова пред стотици символи на различни видове услуги. Един от знаците изобразяваше фигури на жена и мъж и той тръгна в указаната посока.
Мъжката тоалетна бе огромна и —
Сигурно беше турчин, а може би българин, но кърпите явно му се свидеха. Ласитър искаше шест, той му предлагаше две. Накрая се намръщи и му написа на един лист няколко числа: толкова за душа, толкова за всяка кърпа. Вдигна вежди, погледна го и изигра пантомима на бръснене, посочвайки му поднос с нужното: сапун в опаковка, самобръсначки за еднократна употреба, афтършейв и дори нещо за коса. Ласитър взе нужното и зачака сметката. После плати двойно и дори каза
Душът му се стори дар от Бога, докато не започна да мие раните си със сапуна. Заболя адски. Изстърга съсиреците от косата си и изпра панталоните си, колкото можа, после ги обви в една кърпа, втора, трета… за да ги изсуши. Онова, което получи накрая, бяха панталони с петна, но поне вече не бе очевидно, че петната са от кръв.
Когато излезе от тоалетната, събра кураж и се погледна в огледалото. Боже Господи, помисли си той, изглеждам като човек, който е загубил войната.
Беше след полунощ и ако Рой си бе у дома, сигурно спеше, защото телефонният секретар се включи след петото позвъняване. Ласитър вкара отново фонокартата си в автомата и опита втори път. А след това и трети. В слушалката се чу изщракване.
— Дънуолд.
— Рой, Джо Ласитър се обажда. Буден ли си?
— Ммммм…
— Имам проблем.
— Хм…?
— Рой… сериозно, събуди се.
— Мммм… Добре, буден съм вече. Какъв проблем?
— Няколко души са… мъртви. Не мога да си прибера паспорта. Имам контузии. И…
— „И“? Има и „и“?
— Карам открадната кола.
— Иначе?
— Всичко е наред.
Добре. И къде се намираш?
