На автострадата, точно преди Флоренция. В крайпътно заведение. Пребит съм и… трябва спешно да се измъкна. Във Франция или Швейцария… Някъде, където мога да отида в посолството и да си извадя нов паспорт. Кой ден сме, впрочем?
Пауза.
— Неделя. В момента сме неделя сутрин.
— Окей… Значи понеделник, вторник най-късно трябва да изчезна.
— Спомена, че някои хора са пострадали…
— Казах, че са мъртви.
— Да, добре, значи
— Точно.
— Не искам да ти звуча безразличен, но… не мислиш ли, че идеята с посолството не е много добра? Сигурен съм, че ще мога да ти уредя документи под чуждо име… не по-рано от вторник. Не знам…
— Ще рискувам с посолството. Важното сега е да се измъкна от Италия.
— Добре. Дай ми… час-два ще бъде по-добре… и ми звънни отново. Ако не ти се обадя, звъни на всеки кръгъл час, докато ме намериш. Ще пратя някой с кола да те вземе.
— Още нещо.
— Дънуолд слуша с химикалка в ръка.
— Имам нужда от дрехи.
— Мили Боже, да не си гол?
— Не, не съм чисто гол. Панталоните ми са мокри.
— Тц-тц… Позабавлявал си се добре, а?
— Рой… просто ми намери някакви шибани дрехи, окей?
— Слушам. Ще видя какво мога да направя.
Реши да не чака в заведението, а да продължи на север. Натам бяха границите, а ако останеше на място, щеше да привлече ненужно внимание. Върна се на магистралата и включи отоплението на роувъра на максимум, надявайки се панталоните му да изсъхнат.
Беше на осем километра от Болоня и пътуваше със сто и трийсет в час, когато бяла алфа ромео се изравни с него. После забави. Продължиха по този начин няколко километра и най-сетне раздразнен, Ласитър погледна водача. Оказа се полицай. Ласитър забави, същото направи и полицаят, който след това вдигна показалец и с мрачна сериозност му посочи да спре край пътя.
Не му и хрумна да се опитва да бяга. Беше скапан, не познаваше пътната мрежа и имаше сериозна опасност да бъде убит. Така че се подчини, отби на банкета и спря, готов да се предаде.
Алфата спря зад него и полицаят излезе с ръка върху кобура. Ласитър сложи ръцете си върху волана, за да се виждат, и впери поглед право напред, докато полицаят не почука на стъклото откъм неговата страна. Чак тогава го свали.
Полицаят го погледна безизразно, обходи с очи насеченото му лице, раната в челото и спуканото предно стъкло. Накрая каза
Ласитър машинално бръкна за портфейла си, извади от него шофьорската си книжка и я подаде, без да проговаря.
—
— Американец — поклати глава Ласитър.
Полицаят кимна, сякаш това обясняваше всичко.
—
Но за негово пълно изумление, полицаят извади кочана с квитанциите и започна да пише. Когато приключи, откъсна страничката и му я подаде.
—
Ласитър поклати глава, неспособен да повярва.
— Съжалявам — каза само той.
Полицаят отново кимна. Посочи счупения фар, напуканото предно стъкло и числото в квитанцията. Там пишеше 90 000 лирети или около шейсет долара.
Ласитър извади банкнота от 100 000 лирети и я бутна в ръцете му, казвайки:
—
—
—
Ласитър кимна, питайки се дали е шега.
Полицаят докосна козирката си.
—
И това ако не е велика страна, каза си Ласитър.
Стигна до поредното крайпътно заведение десет минути по-късно. Рой отговори на третото позвъняване.
— Задръж така, Джо, ако обичаш. Говоря на другата линия… — гласът му изчезна и след малко се чу отново: — Добре, значи така… — започна той. — Току-що организирах нещо, сега ти ми кажи устройва ли те. Свързах се с един приятел във внос-износа. Работи за себе си. Изнася зехтин в Словения, внася оттам цигари. Всичко напълно законно, с изключение на митническите такси. Тях не плаща. Следователно има някакъв начин да пресича границата, нали така? Както и да е, няма да ти излезе евтино, но ако искаш, можеш да го използваш. Като свръхбагаж, така да се каже. Интересува ли те?
— Да… Не! Искам да кажа… къде, по дяволите, се намира Словения?
— Последния път, когато погледнах, беше в Югославия — горния ляв ъгъл.
— И колко иска?
— Два бона… в долари. И никакви чекове.
— Без проблем. Освен че… нямам толкова в себе си.
— Не се безпокой, аз ще го уредя оттук.
Ласитър въздъхна с облекчение.
— Рой, ако някога има нещо, което…
— О?
— Да!
— Ами има нещо…
— Само кажи!
