Сянката на Бога полностью

Когато се събуди, огънят беше изгаснал, но отоплението вече работеше и температурата се бе покачила от „студено“ на „хладно“. Тръгна бос към банята и установи, че водата е достатъчно топла, за да вземе душ, след което се наложи бързо да се облече. Мислеше си, че в офиса го чака много работа, когато чу нещо и спря… Беше шумът на компютъра в кабинета му.

Включен! Явно по някое време през нощта, когато бяха пуснали захранването, компютърът се бе включил и заредил операционната система. Ласитър отиде при бюрото си и посегна да го изключи. После се замисли.

Ако компютърът е презаредил, значи е бил включен преди три дни, когато е спрял токът. Което можеше да означава едното от следните две неща: или той бе забравил да го изключи на тръгване за Италия, почти преди месец, или някой бе влизал в дома му.

— Не съм оставил компютъра включен — промърмори Ласитър, — никога не го забравям.

Следователно някой бе влизал тук, докато не го бе имало. Но и това изглеждаше съмнително. Алармената система бе включена, а тя бе наистина добра. Ако някой бе съумял да я заобиколи, това би трябвало да е професионалист. Ласитър внимателно се огледа. Нищо не бе взето. На шкафа за дрехи лежеше ръчен часовник „Брайтлинг“, струващ две хиляди долара. Стереото беше непокътнато, спиртните напитки не бяха докосвани. В ъгъла на кабинета имаше малка библиотека със стъклени вратички, зад които стояха първи издания на стойност над двайсет и пет хиляди долара. Литографиите в дневната сигурно струваха още повече.

Но нищо не изглеждаше докосвано. Освен компютъра.

Ласитър седна пред машината и натисна клавиша Enter няколко пъти. Започна изпълнение на файла autoexec.bat, което нормално ставаше при първоначално зареждане на операционната система. В един момент в средата на екрана се появи искане да въведе паролата. Това не беше дума, а комбинация от големи и малки букви, цифри и специални символи, която просто не можеше да бъде налучкана от друг, защото не беше нито дума, нито фраза, а най-вече защото в нея нямаше никаква логика. Без да бъде въведена паролата, компютърът и съдържанието на твърдия му диск оставаха недостъпни: никакви операции не бяха възможни и никаква информация не можеше да бъде извлечена. И все пак… Някой особено талантлив беше заобиколил алармената му система и без никакво колебание се бе насочил право към компютъра му. Доколко вероятно бе незнанието на паролата да го е спряло? Ласитър не можеше да прецени. Нали за това са паролите, казваше си той, да държат другите настрана. Да, възразяваше си сам, такова е предназначението и на алармената система.

Ласитър посегна, без да гледа, към стоящия на пода компютър, търсейки ключа на захранването. Не го намери веднага и като погледна надолу, видя причината: компютърът бе преместван, не много, но забележимо. Виждаше се следата в килима на старото място, където тежката метална кутия бе стояла повече от година. Сега бе изместена на един пръст встрани.

Халюцинираш, каза си Ласитър. Сигурно си го забравил включен, преди да тръгнеш за Италия. Това обясняваше всичко.

Само дето не беше истина. И той го знаеше.

— Ей, Джо!

— Какво се е случило с теб?

— Добре дошли обратно, мистър Ласитър!

— Радвам се да те видя пак.

Възклицания и поздрави, усмивки и погледи, докато Ласитър вървеше към убежището на собствения си кабинет. Щом се добра до него, хвърли палтото и бастуна си на дивана, взе слушалката на интеркома и каза на секретарката си:

— Виж дали Мъри Фримо е тук.

— Компютърният специалист ли?

— Да.

— Ще проверя, но имате към петдесет обаждания и…

— Хубаво… Първо ми докарай тук Мъри.

Две минути по-късно Мъри влезе в офиса му с чаша кафе в ръката и разтревожен поглед в очите.

— Какво има? — попита го Ласитър.

— Никога досега не съм идвал в кабинета ви.

— Така ли? Седни…

— Окей, но…

— Какво?

— Не знам… Ще ме уволнявате ли?

— Не.

— Добре — каза Мъри и се стовари успокоено на стола. — Защото съвсем наскоро си купих „Камри“.

— Поздравления. Сега ме чуй: опасявам се, че някой е влизал у дома, докато бях извън страната.

Мъри се намръщи:

— Мислех, че имате алармена система.

— Имам. Някак са я заобиколили.

— Заобиколили? — възкликна Мъри.

— Да.

Мъри помисли и попита:

— Взели ли са нещо?

— Не. Поне не съм забелязал. Но… предполагам, целта им е била да проникнат в компютъра ми.

— Така-а — кимна Мъри.

— Проблемът е… Не виждам как би могло да стане. Нали използвам парола…

— Паролите са слаба работа.

— … и освен това всичко, което искам да остане тайна, е зашифровано.

— Какво използвате? — скептично попита Мъри.

— N-cipher.

— Добра програма.

— Значи… не са успели да прочетат нищо, така ли?

Мъри сви рамене.

— Не знам. Забелязахте ли нещо друго?

Ласитър помисли.

— Не бих казал, че… — започна неуверено той. — Всъщност…

— Какво?

— Мисля… че компютърът ми е преместван.

— Защо мислите така?

— Защото… Ами просто защото не беше на същото място… Наведох се да го изключа и установих, че е на един-два пръста от мястото, където е стоял преди.

Мъри отново кимна и каза:

— Възможно е да е носен на чистачи.

— Какво!?