Сянката на Бога полностью

Джоуси седеше пред тоалетната си масичка. Взе чашата от Джо и отпи. После изви глава и си сложи обецата. „Но, мила — каза тя, без да отмества поглед от огледалото, — това не е истина. Вие сте нещо много специално за мен“. Още чуваше в ушите си медения й глас. Мно-о-го специалноо. След като успокои дъщеря си, Джоуси стана, взе кристалния спрей, пръсна около себе си ароматен облак и мина през него. „Дай сега на мама целувчица! Хайде, че закъснявам“.

Или гледаше на родителската си отговорност като на задължение. Той вписваше децата в дневния си ред само в най-натоварените си дни — факт, за който Джо научи благодарение на Кати. Една нощ, когато бяха у дома във Вашингтон, тя го заведе в кабинета на Или, отвори подвързания с кожа бележник за срещи и му показа мястото, което те двамата заемаха в препълнения му график:

Практически всеки контакт между Или и тях, поне докато живяха в столицата, бе планиран предварително.

Да заведа Джо „При Камило“ за подстригване.

Да поговоря с Кати за разликата между мечти и планове за живота.

От този ден нататък не пропускаха да прегледат бележника, за да разберат какво ги очаква. Така започнаха да се преструват на болни или гледаха да са възпрепятствани по друг начин, за да не бъдат влачени насам-натам само за да ги показват. Научиха се да се прикриват, лъжеха заради другия, действаха като съюзници.

Събиране на средства за сенатор Уолинг. Да заведа цялото семейство. („Мамо, мамо! Кати повръща и… и аз май не се чувствам добре!“)

След погребението се събраха на обяд. Откри, че му се иска да поговори с някого за детските си години и за Кати. Да сподели за Съюза. Огледа се за Мъри и за красивата жена с момченцето. Как й беше името? Мари. Макар да бе отрекла, че се познават, не можеше да се отърси от усещането, че я е виждал някъде. Може би това се дължеше на факта, че освен Мъри тя бе единствената, приела смъртта на Кати като лична загуба. Накрая намери Мъри. Или по-скоро Мъри го намери. Но жената и хлапето си бяха отишли.

Когато обядът свърши, откара леля Лилиан до летище „Дълес“. На връщане мина по магистралата, но въпреки това се прибра чак по тъмно. Беше свикнал да се прибира с желание у дома и чакаше с нетърпение да зърне дългата извита алея за коли, да чуе скърцането на чакъла, да усети мекото поклащане, докато минава по дървеното мостче над потока. Нали точно затова бе построил къщата и я бе направил именно такава. Прекарваше деня си в мисли за работата, в планиране, в срещи, оперативки и вземане на тактически решения. Но всичко това само до момента, докато минеше по мостчето. После събличаше грижите като стара дреха.

Силуетът на надничащата изпод дърветата къща го изпълваше с необяснима тръпка. А може би си бе напълно обяснима. В района на Вашингтон нямаше подобна постройка, тъй като архитектът се оказа побъркан холандец. Или гений. А най-вероятно по малко и от двете. Във всеки случай антропософист и враг — по принцип — на понятието прав ъгъл. Резултатът беше къща за един милион долара, представляваща конструкция от плавни криви, изненадващи засечки и големи, неочаквано разгръщащи се обеми.

Виделите къщата реагира по два начина. Едните ахваха от възхита, а другите прехапваха устни и кимваха многозначително, сякаш за да кажат: „Това правят многото пари с тези, които не внимават“. Ласитър обичаше да мисли, че може да преценява хората по реакцията им на къщата му, но не беше така. Някои от онези, на които държеше най-много — Кати например, — просто поклащаха глави, като я видеха, или се усмихваха вежливо.

Но много от критиците се преобразяваха, щом влезеха вътре. Къщата бе пълна със светлина, проникваща през остъкления таван на цилиндричния атриум, ориентиран в посока север-юг. Всички стаи бяха по-просторни от стандартното и преливаха по неподражаем начин една в друга. По стените висяха черно-бели снимки на Ню Йорк и поставени в рамки рисунки на герои от приказки. Нямаше много мебели — няколко канапета и роял, на който Ласитър продължаваше да се упражнява.

Винаги връщането у дома бе като награда за напрегнатия ден, само че този път хладните бели стени и обемните вътрешни пространства не успяха да приповдигнат духа му. Къщата му се стори празна и студена, по-скоро крепост отколкото убежище.