Сянката на Бога полностью

— Абсолютно си прав. Тази идентификация е първокласна. Спира го полицай — няма проблем. Отива да си наеме кола — заповядайте. Иска да лети някъде, но без да плаща в наличност, защото парите в брой будят подозрение и могат да те запомнят, нали така — няма проблем при наличието на визите. Може да отлети до Луната и никой няма да забележи. Разбира се, не казвам, че е желязна, защото не е. Но ако не е задържан и заподозрян в престъпление — нека уточня, сериозно престъпление, — може да е спокоен. Направо е учудващо.

— И за какво се чудиш?

Риордан го погледна.

— Дали не е професионалист. Което ме подсеща за причината да те повикам. — Риордан се облегна на стола си. — Мисля, че е време да си поговорим за сестра ти.

Ласитър неволно изкриви лице.

— Защо? Няма нищо интересно.

— Позволи ми да не се съглася.

— Позволявам ти, щом настояваш. Виж… в живота на Кати няма нищо, което би обяснило защо някой професионален убиец ще тръгне да й реже гърлото, да й подпалва къщата, да коли сина й…

— Всъщност — прекъсна го Риордан — той не й е прерязал гърлото. Прерязал е гърлото на Брендън. Сестра ти е била намушкана с нож в гърдите.

Ласитър понечи да каже нещо, но се отказа.

Риордан прочисти гърлото си и когато заговори, в гласа му звучеше болка, а очите му гледаха странно. Ласитър изведнъж си го представи като малък. Незаслужено наказано хлапе.

— Погледни на нещата с моите очи, Джо. Ето ме, стоя пред теб… мъча се с този случай заради теб, скъсвам си гъза…

— Заради мен ли? Та това е двойно убийство!

— За твоя информация, водят ни се петдесет и седем неразкрити убийства. А аз хвърлям такива ресурси в едно от тях, което е почти решено, нали разбираш? И пак за твое сведение, тази сутрин разговарях с доктор Всезнайко, от когото научих, че Джон Доу не върви към оправяне. Дробовете му са отишли на кино. Не казвам, че няма да оживее, но по мнение на някои от моите началници пилея време и пари по случай, който всеки момент може да се саморазреши.

— Значи според теб, ако онзи умре, случаят е решен?

— Да, точно това исках да ти кажа. След като докладът на патолога е недвусмислен, случаят е решен. Ако по дръжката на ножа открием отпечатъците му — значи, ако ДНК-тестът потвърди хипотезата, — ние можем да докажем, че заподозрян „А“ е извършил престъпление „X“, тогава — вдигна ръце във въздуха и ги остави да паднат обратно — ние на това му викаме „решен случай“. А ако на всичкото отгоре заподозряният „А“ вземе та умре, ами по-добро решаване от това здраве му кажи.

Ласитър го изгледа.

— Но няма да разберем защо?

Риордан раздели и събра пръстите си няколко пъти, разнообразявайки движенията със свиване в юмрук и старателно разглеждане на ноктите.

— Защо, защо… Ами, ако няма защо? Човекът си отглеждал хлебарка и тя му казала какво да направи. Надрусал се и идеята му се сторила страхотна.

— Само дето май не е точно така, не мислиш ли?

— Да — съгласи се без колебание Риордан. — Още повече с тази самоличност. — Помълча и след това продължи: — Но исках да кажа съвсем друго, и то е следното: Докато Джон Доу се държи за сламката на живота и аз все още разследвам този случай, трябва ли да избухваш всеки път, когато поискам да ти задам няколко невинни въпроса за сестра ти?

— Прав си. Съжалявам…

Риордан изглеждаше омилостивен. Даже си позволи да пусне тънка усмивчица.

— Добре, разкажи ми за нея.

Ласитър сви рамене. Внезапно се почувства изморен.

— Обичаше да слуша „Прериен компаньон“.

— Какво е това? — попита Риордан, записвайки си името.

Ласитър въздъхна:

— Радиошоу от Минесота. — Риордан внимателно го изгледа. — С това исках да ти кажа… какво всъщност исках да ти кажа? Че сестра ми водеше възможно най-обикновен живот. Беше продуцент в „Нешънъл пъблик рейдио“. Работеше много. Всичко се въртеше около работата и малкия. Социалната й активност се изразяваше в ходене на благотворителни вечери за забавачницата и участия в групата на самотните родители към Унитарната църква. По-голямата част от времето си прекарваше сама. Нямаше врагове.

— Извинявай… но как можеш да си сигурен?

Замисли се. Не вярваше Кати да е крила нещо особено от него, но все пак наистина не можеше да бъде сигурен.

— Бяхме доста близки. Когато родителите ни умряха, аз бях на петнайсет, а Кати — на двайсет.

— О, да. Конгресменът. Помня. Самолетната катастрофа.

— Бяха с хеликоптер.

— Трагедия — машинално каза Риордан. — Значи парите на сестра ти са оттам? Винаги съм се питал как така може да си позволи подобна къща.

— Баща ми успя да пръсне по-голямата част от парите на майка ми, но въпреки това двамата с Кати наследихме около двеста хиляди. Кати живееше икономично. Инвестираше разумно. Когато се появи Брендън, продаде градската къща и се пренесе в предградието.

— На кого остави парите си? Извинявай, че питам, но… — Риордан вдигна безпомощно ръце. — Този въпрос рано или късно ще възникне.

Ласитър беше изпълнител на завещанието на Кати. Риордан или вече го знаеше, или го предполагаше.