— Горе-долу. Накрая дойде докторът и ни изрита. — Риордан подигравателно цитира: — „Пациентът има нужда от почивка“. Праща значи сестрата да му бие „Демерол“, ние се надигаме, а Джон Доу… на него изведнъж му призлява. Казвам ти, видях болката в очите му. Не може да се сбърка. Изпоти се и от време на време започна да простенва… Тихичко: „О-о-о-х!“. Сякаш едва се владее. Извиквам аз на лицето си полицейското изражение и му казвам, че ще се върна… А той… Представяш ли си, поглежда ме с гадната си усмивка и… Знаеш ли какво ми каза?
— Какво?
— „Чао“.
— Чао?
— Да бе, сякаш играе в „Спасители на плажа“. Кълна се, че ако вече не беше в болница, щях да го изпратя там.
Ласитър помълча и след това попита:
— И какво ще правиш сега?
— Всичко, което му казах, че ще направя — мрачно заяви Риордан. — Ще започна с преместването в болнична килия. Докторът смята, че ако нещата продължават да се развиват по същия начин, следващата седмица ще можем да го прехвърлим.
В Деня на благодарността Ласитър се изтърколи от леглото в осем сутринта и видя, че времето започва да се разваля. Покрай прозорците на атриума прехвърчаха снежинки — огромни и идеално оформени. Беше от онзи сняг, който се сипе в началото на коледен филм.
Облече се набързо, взе две консерви риба тон от хладилника и се качи в колата. Рибата бе входният му билет за „Търки трот“ в Александрия — традиционното за този ден бягане на пет мили, в което всяка година се записваха по две хиляди души. Колата се провираше през вихрушката от снежинки, а Джо се бе привел над волана. Видимостта бе толкова лоша, че пред себе си различаваше само малки червени светлинки, примигващи през снежната пелена. За сняг като този хората казваха: „Няма да продължи“ или „Няма да се задържи“, но когато стигна в Александрия и намери място за паркиране, светът вече бе побелял.
Някои твърдят, че най-ценните им мисли идват, докато бягат, защото повтарящите се монотонни движения на телата им позволяват съзнанието им да се рее необременявано. Ласитър не беше от тях. Той никога не мислеше, докато тича, освен най-елементарното: къде да стъпя, да сваля ли ръкавиците, кога да завия в обратна посока, болката в коляното ми сериозна ли е, или е само игра на въображението ми.
И в днешното бягане беше така. Мислеше за скоростта и за това колко остава до следващия километричен камък. Планираше как да изпревари тичащите отпред. Примигваше често и енергично, за да отстрани лепящите се по клепачите му снежинки, вслушваше се в накъсаното дишане на хората наоколо, удивляваше се, че му е толкова топло… а въздухът е толкова студен. Съзнанието му летеше със снега и го водеше към финала. Харесваше в бягането това, че целият се превръща единствено и само в движение.
С приближаване към финиша все по-отчетливо възприемаше приветстващата състезателите тълпа, събрала се от двете страни на последната отсечка. Чуваше и окуражителни викове: „Добре, давай така!“ и „Още малко!“. Когато пресече финала, дисплеят на цифровия часовник беше покрит със сняг, но все пак видя собственото си време — 31:01. Не е зле, помисли си той. Чу координаторът на състезанието да вика: „Мъжете надясно, жените наляво“ и следвайки някакъв нисичък бегач по червени гащета, изтича под прикритието на брезентовия заслон. Усещаше задъханите мъже около себе си, от които се вдигаше пара. Снегът продължаваше да се сипе на огромни парцали.
Можеше да се закълне, че не е мислил за нищо по време на бягането. Когато обаче откъсна състезателния си номер и го подаде на един от организаторите, с изненада осъзна, че в някакъв момент по време на бягането е стигнал до решение. Тръгна между масите с кани портокалов сок и шоколад и започна да го анализира. Щеше да престане да ходи на работа за известно време. Неплатен отпуск — седмица, месец… без значение. Толкова, колкото му потрябва, за да научи защо са убити Кати и Брендън и кой стои зад убийството. Това беше решението, и то бе необратимо. Оставаше да го разбере и компанията му.
Влезе в училищния салон и намери дрехите си, където ги бе оставил — на перваза на прозореца. Недоумяваше само защо му е трябвало толкова време, за да стигне до това решение. Какъв всъщност бе смисълът да притежаваш собствена детективска агенция, ако не я използваш? Когато Уолстрийт имаше нужда да научи нещо, те идваха при него. Така правеха и половината адвокати на К-Стрийт. Защо тогава Джо Ласитър да остави нещо толкова важно за него като Кати и Брендън на полицаите?
Завари колата си скрита под снега. Избърса с ръкав част от предното стъкло и се качи. Тялото му още беше разгорещено от интензивното физическо усилие и прозорците се замъглиха от дъха му, докато намери ключовете. Пусна отоплението, но мина минута, преди да може да вижда навън.
