Компютрите в офиса бяха съоръжени с ключалки, но от гледна точка на мерките за сигурност бе по-важно не какво имаха в повече, а какво нямаха. Например флопидискови устройства. Което на практика означаваше, че никой не може да копира нищо от компютъра си на дискета. Специални програми контролираха изпращането на електронната поща. А като предпазна мярка срещу проникването в системата на външен хакер — макар компютърните специалисти да се кълняха, че това било невъзможно, — всички данни бяха зашифровани със 128-битов ключ, гарантиращ, че тяхното съдържание няма да бъде разкодирано и след милион години работа с компютър, използващ най-съвременна технология.
Всичко това струваше скъпо и за някого сигурно би изглеждало прекомерно… но Ласитър добре знаеше: мерките за сигурност се изплащаха. Приходите на компанията идваха от два основни източника: съдебна практика с клиенти, все големи и богати компании, и „Сливания и Поглъщания“, наричани за кратко С&П. Залогът по правило биваше висок, независимо дали ставаше дума за съпругата на богат бизнесмен, искаща развод, или за изкупуване на фирма с цел ликвидиране на конкуренцията. Често се отнасяше до стотици милиони долари, така че висшият императив бе тайната, и то абсолютната тайна. В идеалния случай — това бе веруюто, изповядвано от Ласитър, — конкуренцията (а такава винаги съществуваше) дори не трябваше да подозира участието на неговата фирма, освен ако (както понякога, макар и рядко, се, случваше) се преценеше, че разгласяването на факта, че случаят се движи именно от „Ласитър Асошиитс“, би могло да се отрази благоприятно на крайния изход. Тогава разследването съзнателно се правеше „шумно“: намираха се начини нужната информация да стигне до пресата, лицата се следяха агресивно, даваха се интервюта.
Но най-важното за Ласитър бе, че клиентите му харесваха тези мерки за сигурност. И не само клиентите: те се харесваха на адвокатите, на продавачите на облигации, на изпълнителните директори. Камерите, паролите, заключващите системи, предпазните мерки като цяло им внушаваха чувство за безопасност и им показваха, че парите на фирмата се харчат по предназначение. А като допълнение — Ласитър съзнаваше въздействието на този психологически фактор — караше ги да се чувстват като „съиграчи“. Или както се бе изразил Лио веднъж: „Дявол да го вземе, срещу тарифа от двеста долара на час ще сложим дори тоалетната на пружини“.
Но дори да разполагаше с цялата най-съвременна техника на света, в момента Джо не можеше да накара Джими Риордан да му позвъни. Още с идването си бе предупредил своята секретарка да поеме сама всички обаждания до него, с изключение на Риордан, резултатът от което бе една съвсем нетипична тишина в югозападния ъгъл на девети етаж. Утринното слънце бавно се прехвърли на запад, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Ласитър поръча да му донесат сандвичи от закусвалнята „Бон апети“ и ги изяде пред камината, докато прелистваше последния брой на „Информейшън уорфеър“. Все така мъчително бавно следобедът клонеше към вечерта. Ласитър започна да мисли за прибиране.
Сигурно има някакъв проблем, каза си той. Може Джон Доу да е поискал да говори в присъствие на адвокат и да са се забавили, докато му намерят. А може да е имало езикова бариера… макар че не виждаше как точно това би могло да създаде проблеми. Риордан бе казал, че ще отиде с преводач —
Телефонът иззвъня в пет и петнайсет — точно когато слънцето залязваше зад гробището Арлингтън.
— Току-що влизам — съобщи му Риордан.
— И?
Пауза.
— Какво научих ли? С две думи:
— Какво??
— Задръж така — каза Риордан и извика встрани от слушалката: — Да, да, да, дай ми пет минути, окей? — После гласът му отново се върна: — Онзи се държа, сякаш ме нямаше. Не чух от него нито дума. Нищичко.
— А адвокат? Не го ли попита…
— Казвам ти, че не можах да изтръгна от него нито звук! Нищо! Прочетохме му правата на три езика и…
— Сигурен ли си, че те е разбрал?
— Да, разбра ме. Видях го в очите му. Разбра всяка думичка.
— Трябваше да му доведете адвокат.
