Сянката на Бога полностью

— В какво се е забъркала твоята сестра?

— Забъркала? В нищо не се е забърквала, Уди! Тя имаше малко дете. Имаше си и работа. Гледаше по телевизията „Приятели“. Обичаше сладолед. Та ти я познаваше, за Бога!

Уди се замисли и въздъхна:

— Е, тогава може да е попаднал на грешен адрес.

— Може. Само че на този адрес бяха двама. Защото, ако вярвам на очите си, той почти беше отрязал главата на племенника ми. — Отново дълго мълчание, нарушено този път от Ласитър: — И какво за него? Какво научи?

— Франко Грималди е онова, на което му казват „тежка артилерия“. „Чистач“ от голям калибър. Убива хора… които вече са известни. Чувал ли си за СИСМИ?

— Не, какво е СИСМИ?

Уди пак въздъхна:

— Ще ти изпратя нещо.

— Искаш ли номера ми във „Федекс“?

— Не, утре следобед ще те навести дипломатически куриер с куфарче, вързано за китката му. Ще извади от него плик с моя отчет. Ще ти го връчи, след което ще си тръгне. Отвори го. Прочети го. Унищожи го с машината. Изгори остатъците. А после… Разбъркай пепелта.

Ласитър стоеше при прозореца и мислеше за тревогата в гласа на своя приятел, когато на вратата се подаде секретарката му.

— Някой си Писарчик на телефона, сър.

— Добре — каза той, — ще го поема… Ало?

— Мистър Ласитър?

— Да!

— Обажда се полицай Писарчик от полицейския участък на Феърфакс. Как сте?

— Добре.

— Реших да ви позвъня, защото имаме добри новини.

— Така ли?

— Да, сър! Идентифицирахме заподозряния в убийството на сестра ви. Оказа се италиански гражданин: Франко Грималди. Детектив Риордан спомена, че трябва пръв да научите.

— Чудесно.

— Другата причина, която ме накара да ви обезпокоя… Мисля, че знаете, че детектив Риордан вече не работи по случая.

— Разбрах.

— С него отсега нататък се занимавам аз, така че… няма да е лошо двамата с вас да се срещнем и да поговорим.

— Окей. Защо не се отбиете при мен? Знаете къде е офисът ми.

— Отлично! Само че днес няма да мога. Ще ви съобщя под секрет…

— Да?

— Днес в четири и трийсет преместваме задържания…

— О…

— Да, сър. Откарваме го в болнична килия в главната болница на Феърфакс. След това имам оперативка в участъка…

— Добре, тогава по-нататък тази седмица?

— Да, сър.

Ласитър остави слушалката и погледна часовника си. Минаваше четири. Навън бе завалял лек снежец. Въпреки това може би щеше да успее.

Беше кротък шофьор, но този път си позволи да кара по-агресивно. Акурата сновеше като совалка между останалите коли, докато се носеше по шосе 66 към болницата.

Онова, което правеше в момента, бе безсмислено. Знаеше го, но не му пукаше. Искаше да види убиеца на сестра си отблизо… и не само да го види… Искаше да му зададе някои въпроси. Дори нещо повече… Умираше от желание да издърпа кучия му син от количката и да му разбие лицето в пода.

Точно това му се искаше да направи. Но щеше да се примири и с по-малко. Не беше сигурен какво точно би желал да чуе от този човек. Може би щеше да му извика нещо от рода на „Хей, Франко…“, колкото да види лицето му, когато чуе един непознат да се обръща към него с Франко Грималди.

Докато Ласитър се бореше с трафика, полицай Дуейн Томпкинс се приготвяше да помогне в прехвърлянето на заподозряния. Полицай Томпкинс бе известен сред колегите си с прякора Дубаю, защото попитаха ли го за името, винаги казваше „Дуейн с дабъл-ю22“.

Погледна часовника си. Очакваше всеки момент някой санитар да дойде с количката. Не че задържаният не можеше да върви. Рехабилитаторите от десет дни го раздвижваха по коридорите, а Дуейн не го бе изпускал от погледа си нито за миг. Но болничните разпоредби изискваха пациентите да бъдат изписвани в количка, без значение дали могат да ходят, или да бягат.

Когато дойдеше количката, трябваше да изчакат Писарчик да се обади отдолу и да съобщи, че колата е дошла.

Ролята на Дуейн в прехвърлянето бе сведена до съпровождането на задържания до партера, където щеше да го предаде на Писарчик. След това щяха да подпишат приготвените документи за освобождаването му, а после грижите за арестанта щяха да бъдат поети от полицейското управление на околия Феърфакс.

Дуейн щеше да съпровожда Джон Доу и в затворническия фургон, за да има все пак въоръжена охрана. Писарчик щеше да ги следва с полицейската кола. Така предписваше процедурата. Във Феърфакс щяха да го сложат в друга количка и накрая Дуейн и Писарчик щяха да го придружат до болничната килия.

Едва тогава на арестувания щеше да бъде разрешено да стъпи на крака. Щяха да го заключат там и край на главоболията — от този момент нататък Дуейн повече нямаше да види шибания Джон Доу.