Сянката на Бога полностью

Искрено се радваше на преместването. Това слагаше край на най-досадната задача, която му бяха възлагали по време на кратката му полицейска кариера. Защото вече трета седмица той седеше — да, седеше, без да прави нищо друго! — по осем часа на ден пред вратата на стаята, в която държаха заподозряния. Най-интересното беше, когато се налагаше да проверява документите на лекарите и сестрите, влизащи при пациента. Проверяваше ги на влизане. После ги проверяваше на излизане. Ако му се наложеше да се облекчи, трябваше да позвъни на дежурната сестра, което си беше притеснително. Това го бе принудило да намали течностите. На всичкото отгоре, не можеше да обядва като хората. Не стига, че бе болнична храна, ами трябваше да хапва, както си седи на стола, и да балансира подноса на коленете си.

Е, имаше и по-ведри моменти, свързани с онази малка сладурана, сестра Джулиет… Щеше да му липсва.

Дойде лекарят, за да направи някакъв последен преглед. Дуейн подписа формуляра за изписване от отделението и после Джулиет — малката Джулиет, какъв късмет! — му помогна да настанят Джон Доу в количката.

— Как точно ще го направите? — поинтересува се в този момент лекарят. — Ще го качите на… как беше… „ирландска каруца23“?

— Всъщност, докторе, вече не им викаме така — обясни Дуейн. — Оскърбително е… нали разбирате… по отношение на ирландците.

Докторът се изсмя:

— Добре де, как тогава ги наричате. Какъв е правилният термин?

Дуейн сви рамене:

— Ами наричаме ги… нали разбирате… фургони.

Докторът отново се засмя. Нещо му беше весело.

— Хубаво… Значи ще го качите във фургона?

— Зависи. В този случай, да. Но понякога ги качваме… нали разбирате… в ли-ней-ки.

— Добре, за мен той е готов.

— Тогава да действаме — каза Дуейн, извади радиотелефона си и се обади на Писарчик, за да го предупреди, че потеглят. После тръгна след Джулиет, която буташе количката към асансьорите. Сестрата изглеждаше много секси отзад, но една от колежките й му бе казала, че била много религиозна. Това предупреждение не можеше да му излезе от главата.

Когато стигнаха до асансьора обаче, той натисна бутона със стрелка надолу, обърна се и й намигна. Човек никога не знае. Някой ден можеше да му излезе късметът.

Движението се оказа по-натоварено, отколкото Ласитър бе допускал, така че, когато акурата спря на паркинга пред болницата, часовникът вече показваше пет и четвърт. Остави колата в клетката с надпис „Администратор“ и тръгна към входа. Там бе паркиран голям затворнически фургон — предназначението му издаваха решетките на прозорците, — на който се бе подпрял висок полицай с цигара.

— Извинете — обърна се към него Ласитър, — познавате ли полицай Писарчик?

— Вътре е.

Ласитър забърза към автоматичната врата. В спешното отделение както винаги цареше хаос, така че мина известно време, преди една от дежурните сестри да му обърне внимание.

— Търся полицай на име Писарчик.

Сестрата завъртя глава към източния коридор.

— В дъното.

Тръгна нататък и наистина намери Писарчик — той едва ли беше на повече от двайсет и пет, — застанал пред вратите на асансьорите с радиотелефон в ръката.

— Отдръпнете се — каза му Писарчик, — прехвърляме задържания.

— Знам.

— Откъм южната страна има друг асансьор.

— Аз съм Джо Ласитър.

— О-о… Здравейте. Нали няма да…

— Направя нещо глупаво? Не. Искам само да го видя.

— О-о… Не знам какво да ви кажа, мистър Ласитър. Тук не би следвало да има външни хора.

— Добре, но аз само…

В този момент радиотелефонът изпращя и Писарчик насочи цялото си внимание към него.

— Заподозряният е с мен, ние сме готови. Долу чисто ли е?

Писарчик погледна неуверено към Ласитър, но все пак съобщи:

— Да, чисто е.

— Добре, тогава тръгваме.

Писарчик погледна Ласитър.

— Ще имате ли нещо против да застанете ето там?

— Не — съгласи се той и се отдръпна. — Нямам нищо против. — Кой знае защо индикаторът на асансьора си оставаше на цифрата 9. Ласитър се облегна на стената, а Писарчик нетърпеливо закрачи напред-назад.

— Имам оперативка — ненужно информира той.

— Споменахте го.

— Май ще закъснея.

— Вината не е ваша. Нали сте на работа.

Писарчик вдигна радиотелефонът до устата си:

— Дубаю?… Какво става там?

— Спешен случай. Закарват някакъв на носилка в радиологията.

— Имаме оперативка.

— Ето, връща се. Сега вече слизаме ние.

Писарчик се обърна към Ласитър:

— Слизат — информира го той.

Ласитър кимна, без да откъсва поглед от индикацията.

8…

7…

— Дубаю се оплаква, че това било най-скучната му задача откакто се помни — отбеляза Писарчик.

6…

— Така ли…

5…

— Да, твърди, че му се изръбил задникът от цял месец седене пред стаята. Даже ако трябвало да се изпикае, се налагало да вика сестрата.

4…

— Виж ти!

3…

— Моля се да не ми се пада такъв случай на мен. Много е притеснително.

3…

Ласитър кимна, но космите на тила му настръхнаха.

— Защо спря асансьорът?

Писарчик вдигна поглед към индикатора.

— Не знам — неуверено каза той. — Не би следвало, но…

4…

5…

— Мамка му! — прошепна Ласитър и отлепи гръб от стената.

Ококорил кръгли очи, Писарчик изкрещя в радиотелефона: