Сянката на Бога полностью

Най-могъщият от тези отдели е Светата конгрегация за доктрината на вярата, известна до 1965 година като Конгрегация за Светата инквизиция на еретическата грешка. На повече от 450 години, инквизицията оставаше жизнено важна част от ежедневната дейност на Църквата, не че някой продължаваше все още да я нарича така.

Според учебните програми на католическите училища по целия свят Конгрегацията за защита на вярата продължава да разследва случаите на ерес, да издава присъди за измяна, да налага дисциплинарни наказания на свещенослужители и да отлъчва грешници. В изключителни случаи част от конгрегацията може да изпълни ритуала на екзорсизма, да влезе в схватка със Сатаната или да предприеме нужните действия при атака срещу вярата.

Точно последните й прерогативи бяха накарали отец Ацети да пристигне в Рим.

Шеф на Конгрегацията за защита на вярата бе Стефано Орсини, кардинал Орсини, състудент на Ацети преди трийсет и две години в Грегорианския университет на Ватикана. Днес Орсини бе рицар на вярата, глава на ватиканската светая светих — вътрешния съвет, включващ още девет по-нископоставени кардинали, дванайсет епископи и трийсет и пет свещеника, всеки от които невероятен ерудит.

Канцеларията на кардинала се намираше под сянката на катедралата „Свети Петър“, в Двореца на Светия кабинет — сграда, добре позната на Ацети. Беше прекарал първите си години на млад свещеник, работейки в малка, ярко осветена стая на втория етаж, заобиколен от книги и ръкописи. Много вода бе изтекла оттогава, затова, докато изкачваше стъпалата към третия етаж, усети сърцето му да забива учестено.

Причината не бе във физическото усилие, а в самите стъпала — в начина, по който мраморът бе изтъркан по средата от безчислените крака, стъпвали по него в продължение на векове. Това издълбаване и споменът, че за последен път бе минал оттук преди двайсет години, го накараха да осъзнае, че животът му си отива. И той, подобно на стъпалата, малко по малко изчезва от лицето на земята.

Мисълта го накара внезапно да спре. За миг се поколеба. Намираше се на една от площадките и стискаше перилата с такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Усети пристъп на носталгия… Не, не беше носталгия, а нещо… нещо още по-тежко, някаква загуба, от която в гърлото му се надигна буца. Бавно пое отново нагоре, но чувстваше, че затъва все по-дълбоко в собствената си болка.

Вече беше чужд, беше просто посетител в дома на Светия отец, но подробното познаване на тайните на тази сграда — текстурата на боята, копринено гладкия месинг на балюстрадата, особения начин, по който светлината падаше на успоредници по мраморния под — бе достатъчно, за да го разчувства до крайност.

Винаги бе смятал, че ще прекара по-голямата част от живота си зад стените на Ватикана. В библиотеката. Преподавайки в някой от университетите на Църквата. В точно тази сграда. Беше достатъчно амбициозен, за да си мечтае дори за червената шапка на кардинал.

Вместо това бе прекарал последното десетилетие сред вярващите в Монтекастело, където „паството“ му се състоеше от собственици на магазини, ратаи и дребни предприемачи. Не трябваше да позволява да го спохождат подобни мисли, но така и не можа да прогони завинаги от главата си въпроса: Какво прави човек като мен на това място?

Беше защитил докторат по канонично право и знаеше в най-големи подробности механизмите на действие във Ватикана. Беше работил в продължение на няколко години за Светата конгрегация за доктрината на вярата, а по-късно и в Държавния секретариат. Беше изпълнявал задълженията си по достоен за възхищение начин, страстно, интелигентно и най-вече ефикасно, така че на него бяха започнали да гледат като на изгряваща звезда. Изпратиха го на обичайната международна школовка, първо като помощник-секретар на апостолическия нунций в Мексико, а след това в Аржентина. Всички бяха убедени, че един ден и той ще стане нунций — посланик на папата.

Но не бе писано да се сбъдне. Успя да си спечели неодобрението на Курията, защото оглави демонстрантите срещу бруталния военен режим в Буенос Айрес. Захвана се да иска от аржентинското правителство и полиция информация за изчезнали граждани, продължи с интервюта за чуждестранната преса, които бяха толкова експлозивни, че се наложи размяната на дипломатически ноти. И то не веднъж, а два пъти.

Когато избраха Йоан Павел Втори за папа, веднага се разбра, че Ватикана няма да толерира нито секунда повече политическия активизъм на свещеници от рода на Ацети. Новият папа бе доминиканец, поляк консерватор от Студената война, за когото „социалната справедливост“ бе работа на миряните, а не на клира.

Много пъти в историята доминиканци и йезуити бяха преследвали съвсем различни цели. По тази причина не бе никак изненадващо, че Обществото на Исус попадна под критика. Целият орден бе сгълчан от папата за „липса на уравновесеност“, което означаваше, че повече се занимава с политика, отколкото служи на Църквата.