Макар че преодоля съвсем естественото чувство на срам, така и нищо не се получи. Умивалниците бяха малки, водата — студена, а евтиният сапун не правеше никаква пяна. На всичкото отгоре нямаше кърпи, а само сешоари с горещ въздух. Така че, каквито и старания да полагаше отец Ацети, колкото и акробатично да извиваше тялото си, имаше части от него, които просто не можеха да бъдат изсушени, без да направи сцена. Затова мръсотията продължаваше да се лепи по него. За пръв път в живота си разбра какво означава да си бездомен.
„Не можем ли да го махнем оттук?“, попита накрая някой. На шестия ден вече го обсъждаха открито, сякаш бе чужденец или животно, неспособно да разбере, че си говорят за него. Държаха се, като че ли изобщо го нямаше.
Но Ацети не се обезсърчи. Започнеше ли да го спохожда отчаянието, достатъчно му бе да си припомни думите на Барези. Не можеше, нямаше да допусне да се върне в Монтекастело като единствения посветен в тайната на неговата изповед. Пред тази перспектива той по-скоро бе готов да чака вечно.
На седмия ден от Тоди пристигна монсиньор Кардоне и седна до него.
Съсухреният крехък старец не проговори повече от минута. Беше вторачил черните си живи очи в стената отсреща и мълчаливо гледаше изпод посивелите си вежди. Накрая леко се усмихна и сложи ръка върху коляното на отец Ацети.
— Казаха ми, че си тук.
— А-а… — Ацети остави впечатлението, че до този момент е изпитвал любопитство какво именно е довело монсиньор — любопитство, което вече е задоволено.
—
Ацети поклати глава.
— Не, освен ако можете да въздействате на кардинала. Иначе… — Сви рамене.
Монсиньор направи всичко, което беше по силите му. Вложи целия си личен чар. Събра цялата си убедителност. Събеседва с Ацети като с висш духовник. Опита се да му припомни — беше убеден, че Ацети го знае, при това по-добре от повечето хора — как се правят тези неща. Напомни му, че има канали за действие и процедури, които са задължителни. Формалности, въздъхна той. Изтъкна — Ацети беше наясно — колко ценно е понякога времето на кардинала и колко разбираемо е желанието на неговите хора да му спестят разконцентрирането. „Хайде, нека си вървим“.
—
Накрая монсиньор премина в атака. „Ацети, ти не изпълняваш задълженията си! Изоставил си поверената ти църква! Знаеш ли, че междувременно имаше кръщене и опело? Не може това, за което си дошъл, да е по-важно! Известно ли ти е, че хората вече шушукат?“
После смени тактиката. Започна да го уговаря. Опита се да го убеди, че ако сподели тайната си с него, той ще се опита да му ходатайства. Подхвърли, че кардиналът може би изобщо не е разбрал, че чака пред вратата му.
Но Ацети упорито поклати глава:
— Няма да кажа на никого, с изключение на кардинала.
Накрая монсиньор гневно скочи.
— Щом толкова настояваш, Джулио…
Ацети се помъчи да намери думи, които биха угасили гнева на монсиньор, но преди да отвори уста, Донато Маджио надникна в преддверието.
— Кардиналът ще те приеме сега — обяви той.
Орсини явно бе решил, че това е най-лесният начин да се отърве от посетителя.
Стефано Орсини седеше зад огромно дървено писалище. Черното му расо бе обточено с алена лента, а на главата му бе цъфнала кардиналска шапчица. Беше едър, с отпусната кожа, месесто лице и огромни кафяви очи. Очи на куче, на голямо куче, при това недружелюбно. Когато долови миризмата на свещеника, чертите му за миг се изопнаха, после вдигна поглед.
— Джулио — изрече той, — колко се радвам да те видя! Седни. Съобщиха ми, че чакаш отдавна.
— Ваше Преосвещенство… — Отец Ацети приседна на ръба на тапицирания стол с облегалки за ръцете и изчака отец Маджио да излезе от кабинета. В главата му се прескачаха думите, които толкова бе репетирал. После видя, че вместо да излезе, Маджио сяда на един стол до вратата и кръстосва крака. Ацети деликатно се изкашля.
— Е? — подкани го кардиналът.
Ацети погледна изразително в посока на отец Маджио. Кардиналът отмести очи от единия към другия и обратно. После поклати глава и каза:
— Той е мой помощник, Джулио. — Ацети кимна. — Така че ще остане. — Ацети кимна отново. Виждаше, че кардиналът губи търпение. — За
Ацети чу отец Маджио да се подхилва зад гърба му. Беше му безразлично. Тогава осъзна, че провинцията му е отнела нещо безвъзвратно — амбицията. Колкото и трагично да му се стори, почувства, че все пак не е като да загубиш крак. По-скоро приличаше на изцеряване от треска. Погледът му обходи кабинета на Орсини. Въпреки първоначалната носталгия нищо не би могло да го изкуши да се върне към интригите на Ватикана. В Монтекастело бе намерил нещо много по-ценно от амбицията.
Беше открил вярата.