Всички въпроси, задавани на някой дух, трябва да се записват на лист, който после се изгаря, за да се придаде, както се смята, духовна форма на изписаните йероглифи. Свещеникът написа най-напред въпроса дали „движещият се сред облаците“ дух се е явил, изгори хартията и пръсна пепелта във въздуха. След това хвана четката на духа по описания начин и я задържа над посипаната с пясък маса. Ръцете му започнаха да треперят, инструментът се задвижи и кайсиевият клон тръгна доловимо за слуха по пясъка. Метусалем погледна — там бе ясно записано: „То“, т.е. пристигнал е.
Следователно той беше тук. Понеже свещеникът държеше четката, налагаше се капитанът да записва въпросите и да превръща хартията в пепел. Духът съобщи чрез четката, че последно се е казвал Киа-тзонг и при династията Ву-ти55 е бил ванг56 на Изтока. Тъй като прочутите Ву-ти са живели преди повече от четири хиляди години, а един ванг е най-висшият служител в империята, то невидимо присъстващият вицекрал при всички случаи беше дух, с когото хората можеха да се гордеят.
Свещеникът естествено го съзнаваше. Почувствал се задължен да прояви най-голяма вежливост, той остави настрани четката, поклони се доземи и помоли духа да бъде така добър да опита ракията. Тя не беше от грозде, а от ферментирал ориз, наричана сам-ху. Един дух е твърде горд естествено да яде или пие, когато го зяпат хора, които още не са умрели. Ето защо фенерите бяха затулени с приготвените за тази цел рогозки, така че наоколо стана тъмно.
Метусалем беше единственият от пасажерите, който разбираше всичко. Вярно, по време на пътуването Готфрид фон Буйон и Рихард Щайн също се бяха занимавали с китайски, ала все пак не бяха напреднали дотолкова, че да могат да следят една такава словесна канонада. Търнърстик и дебелият обаче не разбираха нито сричка. По тая причина Дегенфелд се възползваше от всяка настъпила пауза, колкото и малка да беше, да им преведе с тих глас чутото и обясни видяното.
Масата с пясъка беше поместена веднага щом започнаха въпросите и отговорите до жертвената, така че на последната оставаха само три страни свободни. Първата от тези страни заемаха двете кресла, на които господстваха морското божество и духът; на останалите две страни седяха петимата пасажери, и то така, че минхер се намираше до дясната ръка на духа, когато затъмниха сега фенерите, Синьочервеният му прошепна:
— Внимавайте, минхер, дали духът ще пие! Вероятно ще може да се чуе.
След кратка пауза дебелият уведоми със също така тих тон:
— Hij drinkt, hij drinkt! Ik hoor ’t slurpen. (Той пие, пие! Чувам глътките.)
— Това е свещеникът!
— Deze vos! (Тази лисица!)
Когато сетне рогозките бяха отстранени от фенерите, всеки можеше да види, че духът е пил, тъй като съдържанието на съда бе намаляло.
Сега духът бе запитан дали ще имат хубаво време, ще бъде ли плаването благополучно и ще направят ли добри сделки. Паднаха се такива благоприятни отговори, че свещеникът се почувства задължен да покани духа да си вземе парче сладкиш от масата.
Кейкът изглеждаше извънредно апетитен и бе разрязан на осем еднакво големи части. Лампите бяха отново затулени — този път за по-дълго време, тъй като един дух се нуждае от повече време да изяде парче сладкиш, отколкото да изпие глътка ракия.
Но когато фенерите бяха отново открити, всички останаха смаяни. Духът не се бе задоволил само с една осминка, а бе изконсумирал целия кейк. Навярно бе слязъл от някой много отдалечен регион, за да има такъв вълчи глад. Най-слисан от всички беше самият свещеник. Очите му гледаха изплашено чинията, в която се бе намирал сладкишът. Плитката му понечи да се изправи от страх. Той бе имал на ума си да извърши един фокус-мокус. Нима наистина имаше духове? Нима конг-пит не бе измама? Нима в привидно празното кресло наистина седеше дух, който за толкова кратко време бе погълнал останалите седем осминки? Защото едната бе взел той, свещеникът, под закрила на тъмнината.
Държането му от този момент стана неуверено. На главните въпроси бе отговорено и сега бе разрешено на моряците да се обърнат за информация към духа. Суеверните люде се възползваха предостатъчно от това. На офицерите бе приятно, защото чрез сентенциите на оракула придобиваха власт над тези иначе толкова трудно управляеми хора.
