Духът и сега даде такива отлични отговори, че свещеникът го помоли да им окаже милостта да изпие още една глътка. Веднага щом бяха затъмнени фенерите, мошеническият заклинател се промъкна да посегне към каната и отпие порядъчна глътка. Как само се изплати, когато ръката му намери празно мястото, където съдът току-що бе стоял. Едва не се разкрещя. Значи все пак имаше някакъв дух, който ядеше сладкиш и пиеше сам-ху. Какъв триумф, ако можеше да покаже това на хората! Каква гледка би представлявала една висяща във въздуха кана, без да се вижда пиещият! Той незабавно разпореди да отстранят покривалата от лампите. Когато това стана… каната отново си стоеше на мястото, но бе съвсем празна, изпита до дъно. Духът трябва да е бил точно толкова жаден, колкото и гладен, физиономията на свещеника не подлежеше на описание. А Рихард Щайн прошепна на седящия до него минхер:
— Какво да мисли човек? Аз наистина чух да се пие.
— Zo? (Тъй ли?) — усмихна се дебелият. — Ik kat’t met geloven! (He мога да повярвам!)
— О, напротив! Чух къркорене и преглъщане, сякаш някой се мъчеше час по-скоро да свърши.
— Dan is de dorst zeer groot geweest! (Значи жаждата е била много голяма!)
Докато свещеникът и офицерите, знаещи шмекериите на конг-пит, се стъписаха от ужас, екипажът ликуваш, убеден че наистина има дух, и то много знатен, който не се задоволява само с глътка оризово вино и парче сладкиш. Заклинателят се окопити и попита сега гостите дали не желаят и те да отправят някой въпрос към духа. Метусалем вече си бе наумил да помоли за това, така че веднага се съгласи с предложението. Нареди да се напише въпроса дали той и спътниците му ще постигнат целта на пътуването. След като духът изписа с помощта на медиума отговора върху пясъка, Дегенфелд приближи, за да прочете сам известието. Той изпадна в най-голямо изумление, защото то гласеше: „Да. Вие ще намерите богатия чичо и също жената с децата, а холандецът ще купи голямо предприятие.“ Метусалем преведе на другарите си отговора на немски, което ги слиса до немай къде. Беше ясно: духът знаеше намеренията им, държани от тях в най-голяма тайна. Задоволството на свещеника от тяхното видимо смайване бе толкова голямо, че той изцяло забрави възникналите относно духа съмнения и го покани учтиво да си вземе парче печено.
Печеното, разбира се, беше изстинало. Седемте или осем големи къса, които лежаха в чинията, изглеждаха съблазнително, почти като хрупкаво телешко печено. Естествено светлините бяха отново затулени, а свещеникът се прокрадна да посегне тайно. Но понеже нямаше вяра в нещата и бе очаквал, че като заместник на духа ще може здравата да си похапне — цял ден не бе сложил нищо в уста, грабна две парчета, та да не загази съвсем. Изяде на бърза ръка тези две парчета и нареди да открият отново фенерите. Едва падна светлината върху масата и се видя, че чинията бе съвсем празна.
Свещеникът се скова от ужас, толкова повече като забеляза опасните погледи, които му метнаха посветените в изкусните му похвати офицери. Онези парчета, които духът обикновено оставяше, бяха предназначени за тях. Сега те си мислеха естествено, че са изиграни от медиума; логично бе да допуснат, че свещеникът е прибрал липсващото, за да го изяде по-късно.
— По дяволите! — изруга полугласно Метусалем. — Духът на вицекраля трябва наистина да е гладувал над четири хиляди години. Та той се тъпче и пие като немски ратай по вършитба!
— Жал ма е за клетия, мил дядка! — рече Готфрид фон Буйон. — При тоя благословен апетит търбухът му ша са пръсне и сетне край с неговото добро здраве.
— Аз го чух да яде — забеляза Рихард. — Преглъщаният и млясканията бяха съвсем ясни.
— Тъй ли? — попита дебелият. — Здравата ли се мляскаше?
— Добре доловимо. Беше толкова близо, сякаш бяхте вие.
За да излезе от затруднението си, свещеникът се видя принуден да се сбогува с духа. Той написа на лист една учтива благодарност и го изгори. Но духът владееше не по-малко добрия тон, защото влезе в свещеника и го принуди да напише с помощта на четката по пясъка:
„Господа, много съм радостен, че се запознах с вас, и ви благодаря най-сърдечно за даровете, с които ме ощастливихте и подкрепихте. Сега трябва да потеглям час по-скоро защото и други чакат моята помощ, и ви моля най-любезно да ме изпратите до стълбата.“
На тези прощални думи бе незабавно откликнато. Всеки от присъстващите получи по един запален жълт лист в ръка и после се сформира шествие, което придружи духа като почетен кортеж до трапа. Той вървеше отново така, както беше дошъл — между капитана и кормчията, и при все че не се виждаше, всички му се кланяха непрекъснато, докато напусна кораба.
Немците бяха останали по местата си. И през ум не им минаваше да участват в шашмата и да породят по този начин впечатление, че вярват в нея. Някои неща, разбира се, им бяха неясни.
— Порядъчен гастроном и пияч беше тоя дух — обади се Готфрид. — Трябва много дълго да е постил.
— Глупости! — отсече Търнърстик. — Свещеникът е изпил и изял всичко.
