— Не можете да го държите там! Извадете го! — изръмжа Франсишко.
— Ще го извадим — казах. — Когато му дойде времето. Първо обаче елате с нас. Ще вземем колата ви.
Седнах зад Франсишко в колата му и изчаках Нелсън бързо да връчи на служителя на бензиностанцията няколко банкноти като добавка към предните. После се пъхна зад волана си и потегли. Зад нас бяха Роналдо и Евклид, със сина на Франсишко все още в багажника.
Карахме обратно по пътя, по който беше дошъл Франсишко, и след няколко километра завихме по един разклон наляво към Сао Хосе. Франсишко мрачно гледаше шосето пред нас и мълчеше.
Небето посивяваше все повече и повече и слънцето скоро залезе. Карахме по широка долина, прорязана по средата от река. От двете ни страни се ширеха ферми, а на всеки няколко километра прекосявахме селище. По-нагоре възвишенията бяха обрасли с гъсти гори. Пред мисления ми взор изплава нощта на промъкването ми през гората Тихука.
Скоро стигнахме Сао Хосе и завихме наляво по тесния път, който Евклид ни беше показал предния ден. Подминахме втората ферма и спряхме. Над нас, на около четвърт миля, се намираше фермата, където държаха Изабел. Над нея пасището преминаваше в дървета и скалисти участъци.
Отворих вратата на колата и махнах на Франсишко да излиза.
Тук беше по-хладно. Тревата и нахвърляният с чакъл път блестяха от влага. На няколко крачки от нас поточе шуртеше под малък мост, отнасяйки водите си в Атлантическия океан. Нямаше много шум, дочуваше се само форсирането на двигател на камион, който се мъчеше да изкачи склона към Сао Хосе, ромонът на водата и откъслечно блеене на овце по-нагоре по хълма. Фермата над нас беше спокойна, не се виждаха никакви признаци на живот. Две черни като гарвани птици кръжаха над нея, сякаш я разузнаваха заради нас.
— В тази къща държат Изабел Перейра — казах. — Искаме да я освободиш.
Франсишко, мълчал до този момент, бурно запротестира.
— Вече ви казах, че не знам нищо за отвличането й! Не мога да я освободя. Върнете ми сина! Веднага!
— Не, Франсишко — казах, като с мъка запазих спокойствие. — Искам да се качиш горе и да обясниш на онези хора да пуснат Изабел. Ние държим тук сина ти. Щом тя тръгне надолу по склона, ние ще го пуснем. Даваме ти думата си, че няма да обелим и зъб на полицията за всичко това. Вие и хората, които са там горе с Изабел, можете да си отидете необезпокоявани.
— Вие не ме слушате! — изплака Франсишко. — Не знам нищичко за това!
— Сигурен съм, че ще измислиш начин как да ги убедиш да я пуснат — прекъснах го. — Ние ще чакаме. О, между другото, ако Изабел не се появи и не тръгне към нас през следващите десет минути, ние си тръгваме. Със сина ти.
— Какво ще правите с него?
— Ще оставим на бащата на Изабел да реши, когато се върне. Не мисля, че те обича много. Много ме съмнява дали ще изпитва съчувствие към теб. А сега, марш!
Подбутнах го нагоре по пътя към фермата.
Той закрачи бързо с провиснали покрай сгърбеното си тяло ръце. При приближаването му вратата на къщата се отвори и той изчезна вътре.
Добър признак. Това означаваше, че който и да беше вътре, го познаваше. Макар и да не бях хванал вяра на протестите на Франсишко, някакво червейче човъркаше съзнанието ми за вероятността все пак той да няма нищо общо с отвличането и че е възможно да сме допуснали ужасна грешка.
Нелсън издърпа Франсишко младши от багажника и го избута на средата на пътя, който водеше към фермата.
Всички зачакахме.
Двете едри черни птици привлякоха още няколко други. Някакъв трактор излезе от селото и тръгна към нас, но свърна към първата ферма вляво. Бяхме изложени на любопитството на местните жители и на похитителите, които можеха да извикат подкрепления.
Очите ми не се отделяха от вратата на сградата. Макар и думата ферма да беше вероятно малко пресилена за сградичката. Най-обикновена къщурка. Не можеше да има повече от две или три малки помещения на всеки от двата си етажа. Стените бяха частично покрити с бяла боя, на места олющена до голия бетон под нея. Чудех се какво ли е да си затворен на такова място цели два месеца. До къщата беше паркирана червена камионетка, вероятно същата, на която се бе возил Евклид.
Нервите ми скърцаха. Не беше само очевидният страх, че Изабел няма да успее, макар че и той ми стигаше. След всичкото това време, сега, с реалната възможност да я видя, бях нервен. Как ли щеше да изглежда след толкова дълго пленничество? Дали щеше да е добре физически? Щеше ли да има психологически шок? А аз? Как ли щеше да се почувства при вида ми? Щеше ли да се развълнува от присъствието ми? Егоистична мисъл, но аз проумях, че всъщност зад нея се крие другият страх: че след всичките ми усилия да я освободя може да разбера, че не означавам нищо за нея.
Защо я нямаше още? Погледнах часовника си. Десетте минути бяха минали. Вярно, няколко от тях бяха отишли, докато Франсишко се изкачи до къщата, но дори и така, той вече трябваше да я е отпратил надолу.
Погледнах застаналия до мен Нелсън.
— Какво мислиш?
Той погледна часовника си.
