Ник Елиот е начинаещ борсов посредник в една желязна брокерска фирма от Сити, "Декер Уорд". Те доминират разбунения пазар на латиноамерикански облигации. Шеф е Рикардо Рос, най-добрият търговец на ценни книжа, който регионът някога е познавал. И както скоро забелязва Ник, човек или е с него, или си е създал враг до смърт. Но докато се учи на хватките на занаята, странни неща започват да се случват на служителите на "Декер". Един супертърговец на ценни книжа е изритан от работата си без никакво обяснение. Друг загива при инсцениран грабеж. С нарастването на напрежението Ник не може да прикрие чувствата си към привлекателната си колежка, Изабел. Точно тогава и тя бива отвлечена. И докато Ник обсъжда мъдростта на решението си да вземе нещата в свои ръце, всемогъщият е готов да направи своя ход.
На Хулия и Лора
Благодаря на множеството бразилци в Лондон и Бразилия, които отделиха от времето си, за да ми разкажат за страната си и за себе си. Особено бих искал да благодаря на Хайме Бернардес от „Едиториал Нордика“, на Мария Силвия Маркес, на Луис Сесар Фернандеш, председател на „Банко Пактуал“; на Хорхе Мамао, обществен администратор на фавелата Росиня; на Хекел Рапосо, консултант по ценните книжа; на Педро Пауло де Кампос, управителен директор на „Опенхаймер“ в Сао Пауло; и на Алан и Стефани Уокър.
Искам също така да изкажа благодарността си на Ейдън Ферен и колегите му от лондонския офис на „Саломон Брадърс“ за времето, което ми отделиха, и за търпението им, и на Фил Кавендиш за цялата му помощ.
Човекът, който седеше срещу мен и ме наблюдаваше през облаците тютюнев пушек, контролираше финансовото бъдеще на цял един континент. И още по-важно, контролираше и моето.
— Благодаря ви, че дойдохте да се видите с нас, Ник — каза той. — Джейми ми е разказвал много за вас. Много, и все хубави неща. — Гласът му беше дълбок, начинът му на изразяване внимателен, акцентът му — на възпитаник на частен английски колеж, с лека следа от Южна Америка.
— Той ми разказа доста неща и за вас.
В действителност през последната седмица Джейми ме бе осведомил достатъчно подробно за Рикардо Рос. Баща му бил англо-аржентинец, майка му — венецуелка, учил в частно училище в Англия. Бил в „Декер Уорд“ от десет години, като за това време успял да я преобрази от третостепенна лондонска фирма от борсови агенти във водещата сила на пазарите за латиноамерикански облигации. Елитната група на Рикардо за развиващи се пазари сега представляваше обект на завистта на търговците и агентите по продажбите в Лондон и Ню Йорк и Джейми вярваше, че Рикардо скоро ще се превърне в една от най-влиятелните фигури в световните финанси.
И ето ме тук пред него, на интервю за постъпване на работа.
Изглеждаше добре. Риза на райета с монограм, фини златни копчета за ръкавели, тъмна гъста коса и безупречна прическа. Френската му вратовръзка бе разхлабена на един пръст под разкопчаното най-горно копче на ризата, а ръкавите му бяха навити достатъчно, за да се вижда скъпият му швейцарски часовник.
— Едно кафе? — попита той.
Намирахме се в тясна стая за срещи в един обграден отвсякъде със стъкло ъгъл на борсовия салон. Той се пресегна към телефона върху малката кръгла масичка между нас и натисна един бутон.
— Алберто? Две кафета, моля.
След по-малко от минута един мъничък старец с черен костюм и вратовръзка ни донесе две още по-мънички чашки кафе.
— Това, което ми липсва най-много в Лондон, е кафето — каза Рикардо. — Подобрява се, но още има доста да наваксва. Опитайте това. Колумбийско е. Мога да ви гарантирам, че няма да намерите по-добро в цял Лондон. — Той се отпусна в стола си и елегантно преметна крак връз крак. По устните на тясното му красиво лице се плъзна едва забележима усмивка. Забелязах, че на всеки няколко минути пръстите на лявата му ръка си играят с венчалния му пръстен.
Кафето беше добре смляно и богато, със съвсем различен вкус от този на нес-еспресото, с който бях свикнал.
Рикардо отпи от чашката си, няколко секунди се наслаждава на вкуса и внимателно я остави в чинийката.
— Колко от хората ни сте видели до този момент?
— Вие сте седмият.
Рикардо се усмихна.
— Дълго утро. И така, вече знаете всичко за „Декер Уорд“?
— Чувал съм много неща. Но това е вашата фирма. Вие ми разкажете за нея.
— Е, аз само ръководя групата за развиващи се пазари в нея — каза той и кимна към борсовия салон. — Останалата част от фирмата е в Сити, където се намира от сто и петдесет години. Оставям я на лорд Къртън, председателя. Обичаме да пазим дистанция помежду си.
Определено го правеха. Намирахме се на четиридесет етажа над Канари Уорф и на три мили източно от лондонското Сити.
— Но групата ви прави деветдесет процента от печалбите на „Декер Уорд“.
— Деветдесет и пет — усмихна се Рикардо.
— Как го постигате?
— Ние сме най-добрите в онова, което правим — отвърна той. — Стигаме надалеч. Доминираме на пазара на латиноамериканския дълг. Управляваме много повече емисии облигации за латиноамериканските длъжници, отколкото трите ни основни конкурента, взети заедно. Търгуваме много по-агресивно, отколкото всеки друг на Уолстрийт. Познаваме всички. Ако искате да вземете пари на заем, трябва да разговаряте с нас. Ние сме направили този пазар. Той е наш и на него има големи печалби.
— Мога да си представя. Но как сте се добрали до това положение?
