Бяхме оставили колата на Луиш в подножието на хълма — повечето фавели се намираха по хълмовете, на земя, прекалено стръмна, за да се използва за строеж на истински домове. От двете страни на пътя бяха скупчени всевъзможни къщурки, изградени от какви ли не материали. Все пак преобладаваха ламарините и шперплатът. Малки отвори в стените служеха за прозорци, а от време на време отвътре се разнасяха тайнствени звуци. Прането висеше от прозорците, като добавяше всевъзможни багри към шарените стени. Навсякъде гъмжеше от деца, повечето момчета, само по шорти. Няколко деца си играеха с обръч; други ритаха топка — доста труден спорт при този стръмен склон. Двегодишно детенце се препъна пред нас и се разрева; косата му беше сламеноруса. Чернокожа жена се затътри след него и го вдигна.
Подминахме ред сергии, където продаваха зеленчуци и плодове. Зад една от тях мъж със силен тен предлагаше фланелка с къс ръкав, която прокламираше на английски: „Който умре с най-много играчки, печели“. Откъде се бе взело пък това, по дяволите?
Няколко по-големи деца ни проследиха със студени и горди погледи, докато минавахме покрай тях. Подаваха си найлонова торба и всяко вдишваше дълбоко и тържествено от нея.
— Сигурна ли си, че тук не е опасно? — попитах.
— Не — отвърна Изабел, която пъхтеше няколко крачки пред мен.
— Значи е опасно?
— Да.
— О!
Не беше валяло от два дни, но от време на време земята под краката ни изведнъж ставаше разкаляна — някаква открита канализация течеше покрай пътя. Опитах се да не мисля какво настъпвам.
Стигнахме до една малка площадка, върху която се крепеше бяла импровизирана църквичка и една по-голяма правоъгълна постройка, окичена с яркоцветни пана. Обърнах се и останах без дъх. Под мен се разстилаше една от най-забележителните гледки, които бях виждал. Белите сгради на града се провираха като змии между обраслите в зеленина хълмове чак до морето, което блестеше в далечината. Потърсих статуята на Христос, която се виждаше почти от всяко кътче на Рио, но тя беше забулена от облак, покрил планината зад нас.
— Човек би си помислил, че някой би дал мило и драго за такова място — казах.
— Вярвай ми, за да живее тук, човек трябва да плаща. И то с нещо повече от пари.
Наближихме входа на сградата, като стъпвахме внимателно по тесните алеи на малката, но добре поддържана градина. Ярките цветя — червени, сини, жълти и бели — бяха приятна промяна след червеникавокафявата мръсотия на пътя.
Вратата се отвори и една жена се втурна през нея и прегърна Изабел. Приличаха си, макар Корделия да беше по-тежка, по-възрастна и по-груба. Лицето й беше нарязано от бръчки — следи от състрадание и сила.
Стиснахме си ръцете.
— Корделия, това е мой колега, Ник Елиот — представи ме Изабел на английски. — Доведох го да му покажа с какво се занимаваш. Нямаш нищо против, нали?
— Ни най-малко — отвърна Корделия с топла усмивка. — С колкото повече хора се среща, толкова по-добре.
Изабел хвърли поглед към корема на сестра си и я попита нещо на португалски. Усмивката на Корделия стана още по-широка и Изабел възкликна щастливо и се хвърли на врата на сестра си. Побърбориха оживено няколко минути, после се обърнаха към мен. Лицата им бяха огрени от щастливи усмивки.
— Извинявай, Ник — каза Изабел.
— Няма нищо. И аз се радвам с вас — казах и също се усмихнах. Беше направо невъзможно човек да остане незаразен от възбудата им. — Моите поздравления — кимнах на Корделия.
— Благодаря — каза тя. — Значи Изабел ви е разказала с какво се занимаваме тук? — Английският й беше бавен и прецизен, а акцентът — още по-очебиен от този на сестра й.
— Не съвсем. Доколкото разбрах, управлявате приют за безпризорни деца, нали?
— Точно така. Това е място, където те могат да идват, за да се хранят нормално, да разговарят с някого, да чувстват, че тук е място за тях.
— Цяла нощ ли прекарват тук?
— Имаме място само за неколцина. Тези деца се боят за живота си.
— От кого се страхуват?
— Най-вече от полицията. Или от ескадроните на смъртта. Групи, които обещават на собствениците на магазини, че няма да допускат децата на улицата. Пребиват ги или ги убиват. — Гласът на Корделия беше безизразен.
— Защо? Какво са направили?
— Какво ли не. Най-вече кражби. Макар и да не е задължително заради това. Едно деветгодишно хлапе, Патрисио, идваше тук. Миналия месец го убиха, удушиха го. Тялото му беше открито на плажа с бележка: „Убих те, защото не ходиш на училище и нямаш бъдеще“.
Целият се сгърчих. Огледах отблизо лицето на Корделия. Едва повярвах на това, което току-що бях чул — всъщност не исках да повярвам. Огледах я внимателно за признаци на преувеличение. Но лицето й беше лишено от изражение. Тя просто съобщаваше факт.
— Но как се измъкват престъпниците? Полицията нищо ли не прави?
— Полицията извършва повечето убийства. И с униформа, и без.
— Ами обикновените хора? Как се отнасят към това?
— Игнорират го. Все едно, че го няма. Или дори хвалят полицията за разчистването на улиците.
— Направо не мога да повярвам!
Тя повдигна рамене.
— Искате ли да видите някои от децата?
