Добре де, ВТОРИ том от тази книга. Втори том — поради кофти обстоятелства.
И какво от това?! Нали е възкресен някак, жив и има да живее!
— Алванд, какво си свирукаш? — попита механично младият мъж, без това наистина да го занимава. Имаше нужда да се разсее след шавналото и изчезнало в главата припомняне…
— Тин Лизи, Уиски ин дъ джар. Ами това… — змеят смени мелодията.
— Сега е „Ден денувам“… — позна Радослав. — Ама хич не проумявам как можеш да свирукаш! Устата ти не е толкова мека… Това ли ти допадна от цялата човешка музика?
— Малко неща не ми допаднаха — призна Алванд.
— И чалгите ли? — Радослав се оживи и направи кисела гримаса към Иван.
Другият змей се ухили. Радослав разсеяно махна с ръка.
— Змейска ви работа… Значи — лицето му се поизбистри, но остана сериозно, — аз съм бил измислил цялата операция…
— Не бихме могли да накараме някой човек насила да свърши това — подаде глас Иван. — Разсъждавахме върху това преди. Обаче, сам разбираш…
— Да, да, да — Радослав потърка чело. — Само дето не си спомням с какъв акъл се навих да го предложа… а следователно и да се нагърбя. Това е амнезия… защото бях умирал, нали? — додаде глухо, гледайки встрани.
Крилан кимна.
— Кои са били истинските освободители на земеморските царкини? — попита Дичо бързо. Ненадейно сърцето му се разтупка.
— Хм. Държиш ли се здраво?
— Какво…? — той замига с подозрение към другарите си шаркани. — Хайде де, Ваньо, Алванд! С ченгел ли да ви тегля думите, а?
— Ти добре ли се чувстваш? Понеже все пак преживя една смърт, Радо, вярно, по-добре от моята едно време…
— Добре съм! — подразни се Радослав.
Защо ли сърцето продължава да лумка, пулсът заприличва на барабанист, който гнети напрежение в цирка преди изпълнение на опасен трик?
— Ама, май се досещам — заяви провлачено той. — Досещам се защо се набутах в тая каша…
Змейовете го чакаха да продължи. Той мълчеше. Алванд размърда криле.
Без да се обръща, Радослав го спря с енергичен жест:
— Потрай. Било е заради… главното спасително ято. Техният Водач. Командирът им.
Крилан отвърна, отначало като скучен докладчик на профсъюзно събрание:
— Командирът е бил същият, който е водел Елициния магьосник в първата негова битка. Станало е по време на похода срещу маджарите през последните години на девети век. Радо, наистина ли се чувстваш окей? Някаква отпадналост…? Неприятен вкус в устата?
— Тя е там, Радослав — простичко рече Алванд.
Вратните прешлени на Радослав сякаш клеясаха и той изключително бавно завъртя пламналото си лице към топазоокия шаркан. Верена.
Преглътна на сухо, но уголемяващата се буца остана в гърлото.
Миличко, колко дълго те търсих!… Скъсах три чифта обувки, износих три ката дрехи… Намерих си бели косми в главата… и даже не ми се вярва, че преминах не просто девет планини, а три свята… Умрях и възкръснах, миличко! Изтормозих се от собствени глупости и от жажда за теб. Написах ти най-хубавите си досега стихове, повтарях си ги до втръсване, за да ги запомня и щом дойде мигът най-сетне да се срещнем отново и за докрая на късите вечности на нашия живот, да мога да ти ги дам като букет… ако не ми се свие гърлото. Вече се сви. Сега мога само да плача, да те целувам и думица няма да смогна да кажа… Но нищо — ти го прочети в мислите ми, виж го в белезите ми, докосни станалата вече моя змейска кожа… бившите твои люспи са загрубели, дращят като метална ризница… колко нежни бяха те по теб…
— Нейна е била идеята, нали?
— Наша. Ти ѝ прати своя лунен камък със записано послание. Алванд…
— Аз не повярвах, че ще издържиш да не я видиш, съвсем в духа на традициите на Ятото при изпитание — каза Алванд.
Радослав стана нервен.
— Какво чакаме! Отивам.
— Не — възрази Крилан. — Срокът на ултиматума изтича, не се знае какво ще ни сервират нефилимите, когато им снемем полето…
— Какво толкова могат да направят вече? — намеси се Алванд с досада в гласа. — Иди, Радослав. Тя знае, че си тук. И също те чака. Ако стане нещо… не бери грижа, ние си знаем работата. Хайде. Лети натам — тихо промълви змеят.
Радослав дрезгаво прошепна на дракона:
— Алванд… приказваш… чудесен български… Аз…
— Няма нужда от това, Радослав — спря го Алванд. — Когато разбрахме, че раната ти е твърде тежка и ще умреш, Господарката Зора ти даде да пиеш мъртва вода. Змейска кръв. От моята. Мигновена смърт на тялото, но без тлен, без отделяне на душата. После те потопи в кръв от ламя — живата вода на сестрите-шарканки. И ти възкръсна. Можеше да не се получи. Беше мъртъв в продължение на деветстотин и две човешки секунди.
— Помня ги една по една, Радо — каза Иван-Крилан. — Непоносимо е да гледаш как мре приятел, пък дори да има шанс да го съживят.
— И после да чакаш, да се питаш — дали ще забие отново сърцето ти?… — довърши Алванд. — Никога няма да забравя тези петнайсет минути и две секунди, Радослав!
— После близо девет часа лежа в несвяст. Не те будихме почти два часа след нужния срок, за да сме съвсем сигурни, че няма да загубиш разсъдъка си. Допреди малко ме тресеше ужасен бъз, че точно това може да те сполети и…
— Крилете ми са твои, Радослав.
— И моите, Радо.
