— Радослав! Хвани се за мен, ще те засиля към нея!
— Радо — отляво!
Младият мъж едва отби свистящ боздуган, за да се изправи очи в очи с нещо многоръко и с пръсти-бръсначи.
Алванд изпепели нефилима, сграбчи Радослав и пикира с него в най-гъстото струпване вражески войници. Зъбатата му паст буквално повръщаше блестящи снопове светкавичен огън и след миг те пронизаха облак мазен дим и овъглени парцали.
— Пускам те! — викна Алванд. — Помни, опрете ли гърбове, вие сте непобедими! ВИЕ СТЕ ДВОЙКА!
— Бла… благодаря…
— Най-добрата ти благодарност ще е да сте живи след боя, братко! Наслука.
И шарканът-оръженосец го метна като авиационна бомба, а сам изви назад, за да сръфа ескадрила приличащи на стършели апарати. Радослав го чу как крещи:
— Ехеееей, нервите се обтягат, но така се налага!!!
Станцията, засенчваща слънцето Куиауитъл-Сварог, помъртвя окончателно. Шлейф пушек, пепел и мъртви парчета се точеха от нея като гной от рана.
Змейски и ламийски зертони поеха по грозната следа на сражението.
След облачните шаркански крепости Небесата отново засияха чисти.
Музиката извираше от сребристи храстчета, посадени в мрачни хематитови саксии със злокобна украса, но мелодията беше весела и жизнерадостна. В залата кръжаха танцьори, куполът над тях се къпеше в светлина, струяща от прозорците-прорези. Оранжево-червените лъчи помръкваха, когато към празника се присъединяваха още хвъркати гости. Шумяха гласове, вино бълбукаше в гърлата, зъби дъвчеха богатото, ненамаляващо въпреки усилията угощение.
За тържеството бяха избрали достатъчно просторен палат до самия връх на Аула на Тинга. Слънчеви отражения от три езерца играеха по огънатия таван на помещението и девет пеещи фонтана пригласяха на музикалните рози.
— Я да ти видя даровете, Радо.
— Оттатък в килера са… ако може да го нарека килер. Става за аудитория в Университета! А вече пак се чудя къде да ги слагам…
— Хайде сега, не се глезкай. Приятно ти е.
— Хм. Да.
— Заведи ме да ги разгледам де! Чакай… Наздраве!
— Наздраве. Само хабиш пиенето ти. Има ли вече една бъчва да си изкъркал?
— Еееее… какви лоши слова чувам от приятел. Да не ти е жал?
— Върна ми го. Ела.
Пред изхода от празничната зала Радослав погледна назад през рамо.
Взорът просто се губеше сред тълпата, скачаше от фигура на фигура: група джуджета смучат филигранни халби; змейове беседват край алпинеум; върколак надува гайда, за да посвири после, когато му дойде редът; дребен халич танцува със самодива, косите ѝ се веят от движението; шетат с табли и амфори доброволци-прислужници, сред тях има и шаркани; фамори и грамори отново се състезават на камъни; и пак змейове — ядат, пият, танцуват по пода и във въздуха, веселят се…
— Хубав купон — рече Иван-Крилан.
— Аха.
— Ти да не се напи?
— Малко. Я ги разгледай армаганите сам, аз ще ида да ме духне вятър на терасата.
— Резил ще е да заспиш толкова рано насред собственото си ергенско парти. Първото такова тържество на Ишчел. Нищо чудно да стане традиция. Ще те придружа навън.
— Нали искаше…
— Исках ти да ми ги покажеш, не сам да ги зяпам. А и току-виж съм ти свил нещо.
— Пак заповядай!
— О, много мило. Ще си избера.
— То така или иначе ще се наложи, хем ще ми кажеш какво за какво е. Понеже повечето… неща, нещица и нещища не ги знам за какво се употребяват. Представяш ли си да изям сапун по погрешка…
— Ммм… съмнявам се. Но ще ти помогна с удоволствие. Момент да се отбия за мезе… Искаш ли още вино? От земеморското, явно самодивско не ти понася.
— Ми…
— Ясно. И солени сладки, нали?
Дичо изчака змеят да се върне. Пеещите цветя утихнаха, вместо тях зазвъняха струни на самодивска арфа, шадраваните моментално се пренастроиха към новата мелодия. Хор чисти гласове затрепка на вълничките в езерцата. В средата на залата излязоха мъже и жени самодиви да танцуват, останалите се отдръпнаха да гледат. Радослав тактуваше ритъма по войнишката плочка. Донесоха му я — за спомен от граморската армия — Ндран и пристигналата с него компания демобилизирани фронтоваци, повечето от които се бяха самопоканили. Ала Дичо им се зарадва, макар че поне трийсетина души не си ги спомняше никак. За особено приятно той прие присъствието на двама белонци. Даже съумя да им отдели повечко време, поразпита ги за живота им. Жалко, че в това множество нямаше как да обърне внимание на всички дошли…
— Дръж си стомната. Ама и тавата си вземи, няма аз да ти я подпирам!… — Змеят кимна към червено-сребристите растения в мрачни черни саксии. — Пеещите цветя са ти от халите, нали?
