Смарагдовозелено полностью

Гидиън ме последва. Естествено. За малко да прокарам ръкав през лицето си, за да избърша сълзите, но в последния момент си спомних за грима, който мадам Росини ми бе направила, и се спрях. Вероятно и без това изглеждах достатъчно очукана. За да не се налага да се извръщам към Гидиън, огледах стаята. Свещи, поставени в свещници на стените, осветяваха симпатичното, издържано в златни тонове обзавеждане: диван, грациозно писалище, няколко стола, картина, изобразяваща умрял фазан до няколко круши, колекция от екзотични саби, окачени над камината, и разкошни златни завеси — пред прозорците. Поради някаква причина изведнъж ме обзе чувството, че вече съм била тук.

Гидиън застана очаквателно пред мен.

— Остави ме на мира — казах, останала без сили.

— Не мога да те оставя на мира. Всеки път когато те оставя сама, правиш нещо необмислено.

— Разкарай се!

Искаше ми се за известно време да се хвърля върху този диван и да заудрям с юмруци по възглавниците.

— Няма. Виж, съжалявам за това, което се случи. Не биваше да го допускам.

Господи, колко характерно бе това за него. Класически случай на синдром за свръхчувство на отговорност. Какво общо имаше той с това, че случайно бях налетяла на Ракоци, на когото му хлопаше дъската, както би се изразил Ксемериус? От друга страна, малко чувство за вина нямаше да му навреди.

— Но го направи! — упрекнах го, а после добавих: — Защото имаше очи само за нея.

— Та ти ревнуваш!

Гидиън имаше нахалството да избухне в смях. Звучеше облекчен.

— Иска ти се!

Сълзите ми бяха пресъхнали и скришом избърсах нос.

— Графът ще се пита къде сме — измърмори той след известно време.

— Тогава нека твоят граф прати трансилванския си побратим да ни търси. — Най-сетне отново бях в състояние да го погледна в очите. — В действителност той дори не е граф. Титлата му е толкова фалшива, колкото и румените бузи на тази... как й беше името?

Гидиън се засмя.

— Вече забравих името й.

— Лъжец!

За жалост, не можах да сдържа леката си усмивка.

Той отново стана сериозен.

— Графът не е виновен за държанието на Ракоци. Със сигурност ще го накаже за това — каза той и въздъхна. — Не е нужно да харесваш графа, трябва само да го уважаваш.

Изсумтях презрително.

— Нищо не трябва — отвърнах и изведнъж се обърнах към прозореца.

И тогава видях... себе си! В ученическата си униформа зяпах доста тъпоумно иззад златните завеси. Боже! Затова, значи, стаята ми се стори толкова позната! Това беше класната стая на госпожа Каунтър, а Гуендолин зад завесите тъкмо бе направила своя трети скок във времето. Направих й знак с ръка, отново да се скрие.

— Какво беше това? — попита Гидиън.

— Нищо! — отвърнах глуповато.

— Ето, до прозореца.

Ръката му хвана само въздух, когато по рефлекс посегна към шпагата си.

— Там няма нищо!

Онова, което сторих след това, определено беше следствие от посттравматичния шок — отново си спомних за пекаря и кървавите кифлички, — при нормални обстоятелства със сигурност не бих го направила. Освен това ми се стори, че с периферното си зрение видях към вратата да се промъква нещо зелено и... е, направих го само защото знаех, че ще го направя. Така да се каже, не ми оставаше никакъв друг избор.

— Някой може да се е скрил зад завесата и да подслу... — започна Гидиън, но аз вече бях обвила врата му с ръце и притиснах устните си към неговите.

И понеже бездруго бях набрала скорост, напълно в стил Лавиния притиснах и останалата част от тялото ми към неговото.

През първите няколко секунди се притесних, че той ще ме отблъсне, но тогава го чух как простена тихо, обгърна с ръце талията ми и ме придърпа още по-плътно към себе си. Отвърна на целувката ми с такава интензивност, че забравих всичко друго и затворих очи. Както преди малко по време на танците, изведнъж вече нямаше никакво значение какво се случваше около нас или какво щеше да се случи, или пък, че Гидиън бе мръсник — знаех само, че го обичам и че завинаги ще го обичам, и че исках да се оставя да ме целува чак до края на вечността.

Един тънък вътрешен гласец ме подтикваше, ако обичах, отново да се вразумя, но устните и ръцете, които ме обсебваха, постигаха тъкмо обратното. Затова ми е невъзможно да кажа след колко време се откъснахме един от друг и се зяпнахме недоумяващо.

— Защо... го направи? — попита Гидиън, дишайки тежко.

Изглеждаше напълно объркан. Почти залитайки, направи няколко крачки назад, сякаш искаше да остави възможно най-голяма дистанция помежду ни.

— Какво искаш да кажеш с това защо?

Сърцето ми биеше толкова бързо и силно, че той със сигурност можеше да го чуе. Хвърлих един поглед към вратата. Вероятно само си бях въобразила, че ми се е мярнало нещо зелено, и сега то лежеше на килима един етаж по-долу, все още в несвяст, и чакаше да бъде събудено с целувка.

Гидиън подозрително бе присвил очи.

— Нали не...

С няколко крачки достигна прозореца и дръпна завесите.

Ех, това отново бе толкова типично за него — тъкмо сме изживели нещо... ъъъ... мило, и той правеше всичко възможно, за да го съсипе.

— Нещо конкретно ли търсиш? — попитах иронично.